id = "FBMainForm_1101652" action="/analysis.html" method = "post" onsubmit = "return false" >
Analysis New Entry  Search  

« Previous 1 of 2137 Next »
 
Либерализъм по български
by newswriter on 

Тони Николов
dnevnik.bg

Коментарът на Тони Николов е от портала "Култура":
 
За никого не е тайна, че предстоящите европейските избори се мислят в България преди всичко като "национални": един вид референдум "за" или "против" сегашното управление.

В същото време няма как те да не са и напречен разрез на идеите ни за Европа, за "българското присъствие" в Европейския парламент между "мита и реалността", ако използвам една дефиниция на Лютви Местан, към която ще се върна по-нататък.

Ала тъкмо

това присъствие между "мита и реалността"

повдига множество въпроси: за българската политика като цяло и за идейната съвместимост между българските политически партии и техните европейски (идейни) семейства. И след като вече споделих някои размисли за "социализма по български", може би е крайно време да обърнем внимание и на "либерализма по български".

Доколкото българският либерализъм, особено в лицето на ДПС като член на ALDE и на Либералния интернационал, ни изправя пред политически парадокси, който биха накарали да занемеят множество теоретици на либералното – от Джон Лок до Алексис дьо Токвил и от Фридрих фон Хайек до Джон Ролс.

Първо, защото либерализмът е бил дефиниран в историята си по всевъзможни начини – като опит да се отстоят естествените права на гражданите, като опит за намаляване на властта на държавата над индивида и т.н.

Идеи, които в своята просвещенска версия са секуларизиран вариант на християнската етика за основополагащото достойнство на човешката личност и нейната свободна воля. Така стигаме и до  класическата дефиниция на френския философ Мен дьо Биран от 1816 г.: "либерализмът е доктрина, благоприятстваща развитието на свободите".

Дотук всичко е ясно. Просто приемаме, че хората, изповядващи подобни възгледи за свободата, независимо от своя етнос, език или вяра, гласуват за партии, които изразяват либералните идеи в Европа.

Ала как изглеждат тези принципи, ашладисани на българска почва? У нас, в случая с ДПС, те няма как да са индивидуален избор, доколкото цял един етнос става изразител на идеите на политическия либерализъм.

Тоест, за да стане още по-ясно:

"либерализмът по български" е възможно най-анти-индивидуален, той е комунитарен

(общностен), етнически, че дори и териториален (електоралната карта на европейските избори ясно ще покаже кои са "либералните региони" в България).

Което, откъдето и да се погледне, определено е принос към либералната политическа теория. Шарл дьо Монтескьо развива интересната политическа хипотеза за връзката между големината на територията и начина на управление. Монтескьо смята, че големите империи като Русия са обречени на деспотизъм (в най-добрия случай на "просветена монархия"), докато по-малките държави (по модела на Швейцария) имат реални възможности за демократично и либерално управление.

Можем само да гадаем какво ли би казал Монтескьо при вида на върволиците "дисциплинирани либерали" в малка страна като България, които още в ранни зори  "индивидуално" изразяват своята "свобода" в съответните етнически региони.

С което стигаме до втория парадокс на "либерализма по български" – неговият териториален признак, който със сигурност ще се прояви и на тези европейски избори.

Как обаче ставаш либерал поради факта, че си роден в Лудогорието или в Родопите?

Не е ли това абсурдно, също толкова абсурдно, ако примерно всички граждани, живеещи на бул. "Александър Стамболийски", се окажат земеделци и гласуват за БЗНС, а пък родените в Карлово – последователи на Карл Маркс и избиратели на ПЕС? Подобни факти би трябвало издъно да пренаредят "теорията на вероятностите" или пък да преосмислят "либералната теория".

Уви, не е така. Либералите от ДПС особено се гордеят с приноса си към "европейския либерализъм", най-вече в частта на изнамерената от тях "заедност".

Посветени в идейния свят на ДПС дори споделят, че вече почетният председател

Ахмед Доган години наред подканвал
известни български художници да нарисуват "либералната идея"

в една от залите в централата на движението на бул. "Стамболийски". Трудността била как "либералната идея" да се "побере" в едно женско лице, затова най-накрая, разочарован, Доган сложил край на проекта, който би бил още един европейски принос на ДПС.

И за да не каже някой, че в "либерализма по български" няма нищо индивидуално, е редно да кажем няколко думи за втория човек в българската либерална листа – г-н Делян Пеевски, чиято личност миналата година предизвика толкова силен обществен отзвук, че може би затова ДПС е решило да го изпрати в Европа (пак според Лютви Местан – "за да не се подкопаят основите на либерализма и демокрацията").

Както виждате, отново сме в полето на "либералната теория".

Явно тъкмо г-н Пеевски е тази
пресечна точка
между "либерализма и демокрацията"


чиято остра липса отдавна се е усещала на Стария континент. А как точно ги е "пресякъл", навярно ще научим в хода на предизборната му кампания.

Отправеното послание и така е повече от красноречиво. Даже по-красноречиво от лозунга на предизборната кампания "ДПС в Европа, Европа в България", който може да се интерпретира всякак.

А времето на въпросите дойде. И "ДПС в Европа" предлага много важни теми за европейски дебат.

Така например от лидера на европейските либерали Ги Верхофстад би било интересно да узнаем доколко медийните и други монополи в България са съвместими с либералните идеи за индивидуалната инициатива.

Или пък как зачитането на човешките свободи –  най-вече на правото на гражданско неподчинение, за което изрично настоява бащата на либерализма Джон Лок – са съвместими с действията на подкрепяното от ДПС правителство на Орешарски?

И още: как "зелената икономика" и опазването на околната среда (приоритет в европейската либерална програма) кореспондират с действията на Искра Михайлова (пета в евролистата на ДПС), дала зелена светлина на проекта "Карадере"?

Нищо чудно от партията на европейските либерали да ни отговорят иносказателно (в стила на казаното от Сергей Станишев по повод изпращането на Пеевски в ДАНС): всяко време изисква нетрадиционни решения.

Ала тогава метафората на Лютви Местан за "мита и реалността" изцяло се преобръща. Защото излизаме от "реалността" и влизаме в "мита". По-точно в мита за Херкулес.

Нали

Делян Пеевски беше провъзгласен
за "нов Херкулес"


и се яви на българската политическа авансцена, защото с "нетрадиционните си методи" трябваше да разчисти "Авгиевите обори" на българското статукво. Спомняме си и за силния отзвук от този му първи чутовен подвиг.

Затова е повече от интересно какъв ли нов Херкулесов подвиг му е отредила нашата либералната общност в Европарламента?

Улавяне на "критския бик" (и справяне с гръцката дългова криза)?

Открадването на златните ябълки на Хесперидите (за попълване на европейските валутни резерви)?

Или пък справяне със страшното триглаво куче Цербер, което е на подстъпите към Европа и ни грози с война?

Явно тъкмо в персонификацията на този мит е и разковничето на "либерализма по български".

[ ] Comments     Permalink     Add Comment

Кой тъгува по НРБ
by newswriter on 


Наскоро лидерът на "България без цензура" Николай Бареков предложи България отново да приеме името НРБ. Защо това не учудва изследователите на българския комунизъм? Николай Цеков разговаря с двама експерти по темата.


DW.de


Николай Бареков


Преди брони дни лидерът на новосформираната партия "България без цензура" Николай Бареков предложи да бъде върнато "старото име" на България от 1946 година, когато по волята на Йосиф Сталин и Георги Димитров окупираната от Червената армия страна става "Народна република". Според политолога Антон Тодоров тази идея е абсурдна. "Подобно предложение би било немислимо в страна като Германия. Представяте ли си някоя законна германска партия или политическо движение публично да предложат наименованието ФРГ да се смени с "Райх"", коментира той.


"При това приказките на Бареков, изречени в компанията на роми и кебапчета, не са толкова безобидни дори като глупост, защото само преди месец и половина съратникът му и бивш служител на Народната милиция Росен Петров предложи възстановяването на Държавна сигурност. Така че тук не става дума само за абревиатурата НРБ. Всъщност партията на Бареков и Петров се оказа продукт на българския задкулисен доктор Франкенщайн. В нея има такова скърпване на привидно напълно несъвместими части, че човек се хваща за главата.


В ръководството на "България без цензура" са както бившият син депутат (и министър в правителството на СДС) Васил Василев, така и крайният левичар и поклонник на Че Гевара Ангел Славчев!", изтъква политологът. "Не дай си Боже, тази партия да се окаже ключ към следващото правителство в България, какъвто се оказа неподозираната от никого преди година за подобна роля реставраторска партия "Атака"", казва Антон Тодоров.


Престъпленията на комунизма


По повод предложението на Николай Бареков, проф. Евелина Келбечева от Американския университет в Благоевград напомня за приетия преди 14 години от Народното събрание закон, който обявява за престъпен комунистическия режим, създал и управлявал НРБ в продължение на 45 години.


"Неговите жертви са над 300 000 души – от първите масови екзекуции без съд и присъда през съдебните убийства на т.нар. Народен съд до ненаказаните и до ден днешен убийства в 83-те български концлагери, случвали се ежедневно дори далеч след смъртта на Сталин. Хората не знаят за трите фалита на НРБ, за това как Тодор Живков предава на СССР 23 тона злато, натрупано като резерв от Третото българско царство. Вместо това по медиите се изявяват историци от Държавна сигурност, които обясняват като голям успех на НРБ кражбата на 250 чуждестранни патенти", припомня проф. Келбечева.


Политологът Антон Тодоров добавя, че случващото се в посткомунистическа България е прекрасна илюстрация на известната мисъл за комунизма, според която той е нещо като "националсоциализъм с повече късмет". "Отърваването без наказания на основните комунистически престъпници и дори на редовите садисти от епохата на НРБ по време на безплодните наказателни процеси през 1990-те години е сред причините за липсата на "котва" в изказванията на политици като Бареков", казва той. Професор Келбечева пък смята като основен фактор за жизнеността на митовете за "Народната република" генетичната връзка между комунистическата номенклатура и управляващата сега в България посткомунистическа олигархия.


80% от българските младежи до 35 години не могат да свържат българския комунизъм с нищо конкретно


Къде са корените на злото


Защо обаче толкова много българи все още изпитват носталгия по времето преди 1989? Според историчката Евелина Келбечева и политолога Антон Тодоров, големият проблем в осмислянето и справянето с комунистическото минало на България е в начина, по който се преподава историята в училище. Двамата са на мнение, че "този проблем е буквално заметен под килим от равнодушие и носталгия по времена, в които са извършени чудовищни престъпления спрямо България и нейните граждани". Те изтъкват, че въпросите по история на периода след Първата световна война не са залегнали в матурата и дори понякога изобщо не се преподават, за да се спести време за преговор по "горещите теми" от зрелостния изпит.


"Единствено в няколко елитни гимназии и университети историята на НРБ и на комунизма се преподава в достатъчна степен. Това е причина абитуриентите и дори абсолвентите да показват невероятно невежество по въпроси, свързани с близкото минало на България. По-малко от един процент от младежите на възраст до 35 години са чували, че в страната им е имало десетки управлявани от садисти концентрационни лагери, а 80 на сто не могат да свържат българския комунизъм с нещо конкретно. Те не знаят нищо за гигантските грабежи, убийствата, безследно изчезналите, доносниците и националното предателство. Вместо това им се предлагат митовете за "безплатните екстри" на соца, които ще бъдат плащани и от следващите поколения като външен дълг на България. Така страната остава шампион не само по бедност, но и по амнезия сред бившите държави от Съветския блок", заключава проф. Евелина Келбечева.


[ ] Comments     Permalink     Add Comment

Разомагьосаният съюз
by newswriter on 
Владимир Шопов

Reduta


Десетилетия наред евросъюзът се радваше на различни удобства. Решенията се взимаха далеч от погледа на гражданите и малцина им обръщаха внимание. Икономиките не бяха много отворени и евронормите ги засягаха доста ограничено.


Ужасът на втората световна война бе толкова голям, че направи някаква форма на интеграция императив и дълго време малцина смееха да я критикуват. Всичко това направи много от европейските политици още по-самоуверени в безгрешността на проекта и невъзможността му да генерира странични ефекти, които създават проблеми.


Всичко това обаче от поне десетилетие се променя и може би за първи път в своята история съюзът отива на избори по-критикуван и по-полемизиран отвсякога. Неговата привлекателност, за някои дори магия, изглежда силно проблематизирана и неслучайно това ще се види на 26 май, когато се тегли чертата на изборите за европейски Парламент. Желаят да признаят или не, политиците ще трябва да свикнат, че от този ден ЕС ще бъде в нова ситуация.


Теории за разомагьосването на ЕС има немалко. Според мен обаче най-убедителни са три аргумента. Първият е свързан с ускореното законодателстване на съюза през последните двайсетина години и най-вече след договора от Маастрихт. Видимото увеличаване на общностните политики от този период наистина разпъна „ръката на Брюксел“ до области, в които тя започна да става далеч по-видима: икономическа и бюджетна политика, правосъдие и вътрешни работи и т.н.


Това започна да прави интеграцията по-осезаема, но и започна да я представя като ограничаваща, като форма на намеса и на възпиране на национални политики в съответните области. Вторият аргумент е свързан с видимо нарасналата трудова и обща мобилност, която бе продукт както на единния пазар и свобода на движение, така и на първите наченки на глобализацията.


Така или иначе в този период за много хора европеизация и глобализация започнаха да означават едно и също нещо и започнаха взаимно да си приписват негативи. На трето място, появата на сложния глобален свят и отдаването на все повече правомощия на структури като ЕС започна да усилва недоволството на обикновените европейци от намаляващия капацитет на собствените им държави да вземат решения и решават проблеми.


По този начин за много хора внезапно ЕС освен определени ползи взе да означава и определено ограничение за бързо реагиране на проблеми. Например, искате да намалите броя имигранти, но не можете, защото има обща политика за това. В тази комбинация е до голяма степен разковничето на ускореното недоволство от съюза.


Дълго време множеството европейски политици възприемаха ползите от този съюз като самоочевидни. Списъкът изглеждаше ясен и едва ли бяха много хората, които да го оспорят: мир след края на Втората световна война, отваряне на европейските общества едно към друго, повече търговия и инвестиции, общоевропейски пазар, макар и наситен с още доста препятствия.


По-късно дойдоха и още предимства. Когато през 80-те години започнаха масовите туристически летни преселения се увеличиха някои удобства. Преминаването на границите стана лесно, после те паднаха, отвориха се напълно имотните пазари, накрая и неудобството да сменяш валути изчезна. Студентите започнаха да правят по няколко семестъра в други университети и постепенно цялото усещане за граници започна да изчезва.


Мирът бе вече даденост, върху която никой не се замисля и започна да изглежда като факт от живота, който винаги е бил с нас. Приемането на еврото пък разтвори цялата палитра от финансови изкушения пред повечето европейци и голяма част от тях веднага се възползваха от тях. Тази картина обаче се оказа валидна за само някои части от европейските общества, независимо от претенцията за универсалност.


На подобна самоочевидност на ползите съответстваше голяма доза политически мързел и дори откровено самодоволство. Десетилетия наред про-европейските политици почти не намираха за нужно да обясняват интеграцията, да осъвременяват нейната интерпретация и да реагират на много от нейните странични и създаващи проблеми ефекти.


Знаците за това са много. Например, през 2005 година по време на кампанията за референдума за европейска конституция във Франция социолози илюстрираха точно това. Различни техни изследвания показаха в каква степен цялата „ЗА“ общност се е предоверила на социологически изследвания и на ниската престижност на „АНТИ“ говоренето и позиция.


Не е реагирала адекватно на по-конкретните и вкоренени тези на политиците с кампания срещу конституцията и на страховете, които започват да настъпват в страната от интеграцията (реални или въображаеми). Интересното е, че дори след загубата на референдумите в Холандия и Франция това често самодоволство и дори мегаломания не престават. Усещането, че интеграция може да се прави и въпреки обществените нагласи продължава да съществува в съзнанието на повечето политици.


Да вземем например еврокризата. Почти не останаха хора, които да не признават, че създаването на монетарния съюз е бил „скок в тъмното“ и отива много отвъд както нагласите на хората, така и готовността на политиците да го изградят в пълнота (с фискален стълб например).


С други думи, това политическо решение е взето при сериозно разминаване с нагласите на повечето европейци и сега това се превръща в бумеранг. Но политиците сякаш просто не желаят да научат подобни уроци и в сега започващата кампания правят друга тежка политическа грешка – създават очаквания от съюза, който няма как да удовлетворят.


Социалистите например взеха да обещават европейски „социален съюз“, което избирателите разбира се ще разчетат като социални трансфери, директни помощи, финансова солидарност с южните държави и т.н. Подобно нещо няма как да се появи, но очакванията за него ще останат. И когато то не се появи, недоволството от поредното лъжливо обещание единствено допълнително ще усили критиките към съюза.


Ако това поколение политици най-накрая не разбере, че интеграцията оттук нататък може да се случва единствено след нейното договаряне с гражданите постепенно през прозореца могат да изхвърчат много от нейните най-ценни достижения. 


[ ] Comments     Permalink     Add Comment

Лъжата, тиражирана от Кремъл
by newswriter on 


Част от богатството на руския елит се намира в чужбина. И макар че Кремъл се опитва да омаловажи въпроса за санкциите срещу страната, те засягат най-силно тъкмо представителите на политическия елит и богатите руснаци.

Дойче Веле

Не може да се твърди, че руската икономика изживява в момента най-добрите си времена. Само до преди две години прогнозите бяха за годишен ръст от порядъка на 5-6 процента - или поне така обещаваше Владимир Путин в предизборната си кампания. Сега обаче експертите спорят дали Русия е в рецесия и колко дълго би могла да продължи тя. Руската икономика забави своя ход още през втората половина на 2012 година, а през 2013-та постигна ръст от едва 1,3 процента.

Междувременно бягството на капитали от Русия се задълбочи - през първото тримесечие на тази година от страната са изтекли между 60 и 70 милиарда долара - колкото през цялата 2013 година. Това отговаря на около 3 на сто от БВП на страната, но е вярно и друго - че инвестициите в Русия все още не могат да достигнат нивото от преди началото на кризата, а основният индекс на Московската борса днес се изразява само с половината от стойността му през рекордната за него 2008 година. Освен това от началото на 2014 година най-търгуваните руски акции са изгубили 19 на сто от стойността си, припомня агенция ДПА.

На този фон основната грижа на руското правителство би трябвало да е свързана с икономиката на страната, коментира мюнхенският "Зюддойче цайтунг". Нали именно от икономическите успехи или неуспехи в най-голяма степен зависи и популярността на дадено управление, в случая - това на руския президент. Днес обаче виждаме да се случва точно обратното - независимо от лошото представяне на руската икономика, популярността на Путин не само не намалява, а дори расте.

И в това обаче няма нищо необяснимо - именно страхът, че икономическите проблеми на страната могат да доведат до намаляване на популярността на руския президент, води до нерационални действия на руското ръководство. То знае отлично, че е застрашен общественият договор от началото на новия век - докато доходите на народа растат, елитът може спокойно да си упражнява властта. И тъй като този неписан обществен договор е пред изчерпване, на народа трябва да му бъде предложено нещо друго - например нова идеология, заради която той е готов да затегне колана, пише изданието.

Ренационализация на богатството

От две години Русия води кампания срещу своя собствен елит. Държавата се опитва да накара представителите на висшата класа да върнат обратно в страната изнесените навън капитали и богатства. Експертите наричат тази кампания "ренационализация на елитите". Никой представител на елита обаче няма да си признае, че държи част от богатството си зад граница. Защото това би било равносилно на самопризнание в непатриотизъм и предателство спрямо родината.

Това, че Западът започна да замразява авоарите на отделни представители на руския политически и икономически елит, които твърдят, че нямат богатства в чужбина, всъщност много се харесва на обикновените граждани. Те знаят добре колко корумпиран е елитът на страната. Освен това са наясно, че на този етап е нереално някой да потърси сметка на тези хора за техните действия. Ето защо обикновените руснаци само биха приветствали това, някой друг да свърши тази работа - в случая западните държави. В същото време руското ръководство има само един полезен ход - със средствата на попагандата да настоява, че западните санкции са несправедливи и че никой не се бои от тях.

Човек би могъл си помисли, че след ренационализацията на богатствата Русия би се превърнала в една добра страна за живеене, четем още в ЗЦ. Руският елит обаче неслучайно е изнесъл богатството (и семействата) си в Европа и САЩ. И тук не става въпрос само за прекрасната природа и за културата на западния свят (Русия също е красива страна с богата култура) - за нейния елит е важно най-вече, че в Европа те откриват това, което няма в Русия - правова държавност, която да гарантира техните свободи и да защитава богатството им.

Не на последно място санкциите отнемат достъпа до ефективно и независимо правораздаване, без което богатството им не би било достатъчно добре защитено. Богатият човек не обича някой да ограничава правата му или да излага на риск натрупаното от него богатство, припомня мюнхенското издание.

Как да надвием "руската мечка"

В тази връзка вестик "Тагеблат" пледира за затягане на санкциите срещу Русия: "Руският износ в страните от ЕС произвежда 15 % от БВП на страната, докато изнасяните от ЕС към Русия стоки и услуги създават едва 1 на сто от европейския БВП.

Затова едно пълно търговско ембарго срещу Русия би принудило "руската мечка" да клекне, а европейците биха го усетили само като леко убождане, посочва изданието.

[ ] Comments     Permalink     Add Comment

Ако днес идвахте в България...
by newswriter on 

Юрий Йорданов
http://offnews.bg


На 23 април 2014 година “новината на деня” в България бе тегленето на жребия за местата на отделните партии, коалиции и независими кандидати за идващите избори за депутати в Европарламента.

Традиционно струящият от устата на партийците оптимизъм, бе завладял и този път струпалите се на “церемонията” функционери.

Ако сте кацнали току-що на Софийското летище или тренът ви е дотътрузил днес и в изблик на силна нужда от информираност пожелаете да прочетете нещо по медиите за коментарите и реакциите на българските политици по повод жребия за номерата в идващите избори за евродепутати ще добиете следните “впечатления”:

1. Изборите са много местни, но най-много да са парламентарни.

2. Политиците са вдетинени или полуидиоти – всяко число е символично. И две нули да се бяха паднали – вероятно – това щеше да бъде числото на чистотата и хармонията. И надеждата, защото имаме две очи да виждаме красотата.

3. Че на земята, на която сте се появили, има нова мода – всички да се мразят и гордо го разказват пред камери и микрофони, съскайки, с усмивка.

4. Страната Х (в която сте се появили) е процъфтяваща.

5. Избирателите вероятно ще избират (поне) 240 депутата.

6. Българите не са фаталисти, напротив каръците са другите, наивните народи дето вярват в глупости, от тъпотия, разбира се.

7. Номерът в бюлетина предопределя резултата от изборите.

8. Връзката с извънземното е силна (все пак тук било земята на Ванга)

9. Партията без цензурата е партията на Дънов, на просветлението и светлото бъдеще.

10. За някои партии победата в номерата в бюлетината е по-важна от тази на изборите. Други партии ще побеждават кармата на числото, което им се е паднало.

11. Светът го няма в думите на никой – вие сте кацнали или пристигнали на отдалечен остров. (И все пак - изборите са местни, най-много парламентарни)

Последни “ваши” впечатления:

12. Объркали сте страната. Нищо, че всички говорят български.

13. Че избирателите са пълни идиоти щом избират тези политици.

14. Тук времето е спряло навсякъде, освен в моделите на колите и костюмите на политиците.

15. Континентът, на който сте пристигнали, твърдо не е Европа!

Яко сте се объркали, търкате очите и се щипете, където се стигнете.

Не можете да псувате, забравили сте. А сте ужасени, псува ви се.

Но онемявате.

[ ] Comments     Permalink     Add Comment

Смрад в кухнята на българската политика
by newswriter on 


Липсата на хигиена нагло ще бъде пренесена и в Брюксел, колкото и той да си запушва носа

ВЕНЕЛИНА АНГЕЛОВА
Сега


Ако някой си е мислил, че одобряването на кандидатурата на Делян Пеевски за шеф на ДАНС е бил най-нечистоплътният момент в политиката напоследък, какво ще каже за бъдещата му кариера в Европейския парламент?

"Сега виждате ли защо политиката е мръсна работа?", обича да казва един депутат социалист, гласувал преди година за Пеевски "с отвращение". Само че да си стиснеш носа за малко, докато вонята отмине, не е решение на генералния проблем - че на най-дисциплинирания и манипулируем електорат се пробутват кандидати и нагли партийни решения, срещу които той все още не може да противодейства.

Второто място на Пеевски в листата на движението показва, че не просто политиката е мръсна работа, а че в българската политика липсва дори елементарна хигиена. Как иначе да определим реакцията на управляващите, които се направиха, че не виждат и чуват ужаса, с който групите на Партията на европейските социалисти (ПЕС) и Европейската народна партия (ЕНП) в Европарламента реагираха на новината.

Дори социалистът Ханес Свобода се стресна

от номинацията на Пеевски и не можа да се сдържи да спомене, че е против олигархията, с намек, че предложеният герой е част от нея. Даже от Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), където ще се влее "острието" на ДПС, изразили покруса от предстоящото попълнение.

Как реагират тукашните им партньори? Лидерът на БСП и на ПЕС Сергей Станишев се направи на ощипан: "Виждам, че пак се създава опит за истерия, а всъщност става въпрос за избори и всичко е в ръцете на гражданите", каза насмешливо той, отлично давайки си сметка, че избирателите на Пеевски нямат идея нито от преференция, нито имат свободно мислене по въпроса за кого да гласуват.

"Някои хора, които много приказват, защо не им беше проблем, че България беше представлявана от Борисов - бивш сикаджия, като министър-председател, Слави Бинев беше евродепутат", попита Станишев.

Отговорът е, че им беше проблем и още им е, но това не може да бъде причина за нови геройства на европейски терен. Та нали и тези управляващи дойдоха с лозунга да не повтарят старите порочни практики. Но не само че ги повтарят, ами ги и надскачат.

"Искаме Европа да види разликата между мита и реалността", казва лидерът на ДПС Лютви Местан. И тя наистина ще я види и още как! Сега му е времето

европейците да се запознаят с всичките табиети на Ахмед Доган,

които се мултиплицират надолу по веригата му от васали: че той разпределя европорциите в държавата, че бизнес тук се прави "с една негова усмивка", че всяка партия си има "обръчи от фирми". Време е да разберат, че в България бизнесмени си имат партии, както на Запад олигарси купуват футболни отбори.

Така отново ще родим прецедент - герой от критичния доклад на Европейската комисия да бъде пратен с точен пас директно в сърцето на същата тази критикуваща го Европа - не е ли това нова победа на варварите над цивилизацията?

Ако имат късмет, там ще се озоват и от "България без цензура", чийто лидер до вчера правеше комплименти на лидера на ГЕРБ, а сега ще може да вдига скандали срещу него и да го излага насред Европарламента. Такова европейско бъдеще ни чака, че Волен Сидеров с неговите луксозни воаяжи и замеряне на сервитьорки с тапи може да ни се види съвсем невинен.

Много още има да учи наивният Европейски съюз за България -

как се крадат ЕГН-та от партиите, как се купуват гласове пак от тях. Как всички те остават безнаказани и дори използват едни и същи схеми. Дали на Брюксел ще му бъде любопитно как купувач на гласове публично се хвали от коя партия през годините е заработил най-добре и че 10 гласа сега се харчат само за 300 лв.?

Такава е действителността на територията на 25-ия член на Европейския съюз 7 години след приемането му в европейското семейство. Сякаш нищо не се е случило - трето поредно правителство си кара постарому - и с назначенията, и с подялбата на зони на влияние, и с корупцията, и с лобизма. И даже не се прикрива.

Въпросът е колко време ще му трябва на Брюксел, за да проумее, че това, което гледа, не е театър, а отблъскваща реалност. Че България продължава да е синоним на скандал и че демократичните ценности нямат никаква стойност тук. Само че, за да настъпи това отрезвяване, вероятно Пеевски ще трябва да бъде видян отблизо на брюкселско-страсбургски терен.

[ ] Comments     Permalink     Add Comment

Как параграф 12 стана параграф 22
by newswriter on 

Христо Христов
dnevnik.bg

Коментарът е от сайта на Христо Христов "Държавна сигурност.com"

"Предаването на архивите на ДС и военното разузнаване при комунизма, картотеките, както и щатните списъци на Националната разузнавателна служба (НРС) и служба "Военна информация" (СВИ) на комисията по досиетата не търпи отлагане."

Това са думите на президента Росен Плевнелиев след безпрецедентната му среща с директора на НРС ген. Драгомир Димитров, директора на СВИ Веселин Иванов и председателя на Комисията по досиета Евтим Костадинов, изречени преди година, на 19 април 2013 г.

Припомням ги, защото казусът с неизпълнението на отменения параграф 12 от закона за досиетата е показателен за онова задкулисие, за което самият държавен глава често говори.

Преди една година, през април 2013 г., президентът събра при себе си тримата ръководители, за да се изясни един път завинаги проблемът с непредадените архиви на комисията по досиетата и щатните разписания на двете разузнавателни служби.

"Държави" в държавата

Едно наложително пояснение, което се отнася за онези служби, които днес са призвани да отговарят за националната сигурност на страната. Националната разузнавателна служба, формирана в началото на февруари 1990 г. с указ на тогавашния председател на Държавния съвет Петър Младенов, е правоприемник на Първо главно управление на ДС.

Същото това разузнаване по времето на комунизма разработва и преследва активните български емигранти по света, които комунистическият режим определя като "вражески", като върхът на тази дейност е убийството на критика на комунистическата система, писателя Георги Марков, през 1978 г. в Лондон с помощта на КГБ.

Същото това разузнаване извършва кражбата на оригинала на "История слабянобългарска" на отец Паисий през 1985 г. от българския манастир "Св. Георги Зограф" в Света гора, за да я държи заключена в касата на началника на ПГУ.

Същото това разузнаване се специализира в кражбата на западни технологии, за да "подпомага" икономическото развитие на технологическо изостаналото "социалистическо общество", което БКП строи 45 години.

Същото това разузнаване участва в изнасянето на държавен капитал чрез фиктивни фирми, чиято дейност остана неразследвана от прокуратурата след 10 ноември 1989 г.

Архивните документи на същото това разузнаване разкриват как то е желаело да си направи собствена банка след приемането на Указ 56 за стопанската дейност през 1989 г. и да нарои свои фирми в офшорните зони по света.

От 25-те години от 10 ноември 1989 г. насам 20 години същото това разузнаване е ръководено от кадри на Държавна сигурност, които са се клели в безпределна вярност на БКП и СССР.

Същата тази модерна по своето наименование Национална разузнавателна служба има привилегията да работи без устройствен закон вече 25 години.

Това гарантира безконтролност и безотчетност. Факт, който най-добре се видя при бившия й директор ген. Кирчо Киров, назначен на този пост от президента Георги Първанов, агент на същото това ПГУ. Днес ген. Киров е изправен в съда, за да отговаря за злоупотребата с над 4 млн. лв. – средства, отпуснати от държавния бюджет за оперативни нужди.

Подобно е и положението със служба "Военна информация". Тя е наследник на Разузнавателното управление на Генералния щаб (РУ-ГЩ) на Българската народна армия.

Неговите кадри също са правоверни комунисти, които са се клели във вярност на комунистическата партия и дружбата със Съветския съюз и са се школували в съветското ГРУ (съветското военно разузнаване).

Архивните документи еднозначно показват сляпата подчиненост на РУ-ГЩ на комунистическата идеология и пълната зависимост в оперативен и технически план от съветското ГРУ, така както Държавна сигурност от КГБ.

Преди няколко години от Съюза на офицерите "Атлантик" заявиха, че през всички години на прехода служба "Военна информация" е работила само за една партия – БСП, а назначенията в нея стават на шуробаджанашки принцип.

Както и НРС, така и СВИ отговаря за националната сигурност на България, без да има устройствен закон вече 25 години.

Не е пресилено да се каже, че двете разузнавателни служби са "държави" в държавата. Над тях няма власт, която да ги принуди да спазят законите на страната.

Параграф 12 от закона за досиетата

Красноречив пример е упоритият им отказ да изпълнят параграф 12 от закона за досиетата. По силата му при приемането на закона през 2006 г. останаха скрити от обществото имената на кадровите служители на комунистическите тоталитарни служби на ръководни постове от началник-сектор и началник-отдел нагоре в НРС и СВИ.

Тази гарантирана непрозрачност с гласовете на БСП, ДПС и НДСВ беше залогът, поискан от двете разузнавателни служби за приемането на закона за досиетата през 2006 г.

В края на 2012 г. обаче ситуацията се промени. ГЕРБ с гласовете на Синята коалиция отмени прословутия параграф 12 и хвърли в ужас НРС, СВИ и всички онези, които бяха разпънали политически чадър над тях 6 години по-рано.

Безпрецедентната среща при президента

Въпреки отмяната на параграф 12 НРС и СВИ негласно отказаха да изпълнят закона за досиетата и това доведе до срещата им с президента Росен Плевнелиев и председателя на Комисията по досиетата Евтим Костадинов през април миналата година.

След нея стана ясно, че разузнавателните служби са получили известна отсрочка за предаването на все още непредадените на комисията по досиетата архиви, картотеки и щатните си разписания, за да може независимият държавен орган да оповести колко и кои служители на комунистическите тайни служби са продължили да работят на ръководни постове в НРС и СВИ след промените.

НРС трябваше да направи това до септември 2013 г., а СВИ – до края на 2013 г. Тези срокове са отдавна изминали, без директорите на разузнавателните служби да спазят офицерската си дума, дадена при държавния глава.

Той от своя страна не предприе нищо повече, за да се изпълни законът за досиетата и да се получи онази прозрачност при отварянето на архивите на тоталитарните комунистически служби, за която самият той многократно е настоявал. Учудващо е, че поне по отношение на НРС би могъл да предприеме действия, тъй като тази разузнавателна служба формално се води на негово пряко подчинение.

Опитите за неутрализиране на комисията по досиетата

След като БСП и ДПС сформираха кабинета "Орешарски" лобито на разузнавателните служби на "Позитано" 20 се опита да прокара законопроект за връщането на старото положение с параграф 12, но не успя.

Сетне, в края на 2013 г., кръгът около Сергей Станишев открито заговори за закриване на комисията по досиетата и отмяната на закона за досиетата. Ход, който отлично би устроил НРС и СВИ. На този етап обаче БСП увисна само с намерението си да сложи кръст на комисията и отварянето на досиетата, тъй като силите й в парламента са недостатъчни да предприеме такава крайна законодателна промяна.

В случая стратегическият партньор на социалистите ДПС запази мълчание, а в комисията за контрол на специалните служби депутатите от ДПС гласуваха против връщането на параграф 12.

Така вече година чадърът на параграф 12 не съществува, но на практика НРС и СВИ отказват  да го изпълнят. Прокуратурата демонстрира пълно безразличие към неизпълнението на закона от двете разузнавателни служби.

По този начин параграф 12 се превърна в параграф 22. Възможно ли е специални служби на страна - членка на НАТО и Европейския съюз, чиято дейност би следвало да бъде под най-строг контрол, да се самопоставят над закона? Когато говорим за България, отговорът е "да".

"Гражданите имат право да получат информация за това кой ги управлява и искат да ги управляват и кой от тях принадлежи към службите на тоталитарната държава", заяви президентът Плевнелиев преди една година след срещата с директорите на НРС и СВИ и председателя на комисията по досиетата.

"Нямаме никакво разминаване в позициите. Предаването на архивите ще приключи един път за винаги и ще затворим тази тема", категоричен беше държавният глава. И той обаче се оказа безсилен и недостатъчно настоятелен това вече да се е случило, а не разрешението на проблема да е отложено някъде в необозримото бъдеще.

[ ] Comments     Permalink     Add Comment

Руските капитали се спасяват в чужбина
by newswriter on 


Кризата в Крим се усеща във всички части на руското общество. Много бизнесмени са загрижени за сигурността на капиталите си. Само през януари и февруари тази година от страната са изтекли близо 35 милиарда долара.


DW.de



Валерий е среден предприемач - неговата фирма доставя на салоните за красота солариуми и друга апаратура. В последните години този вид бизнес вървеше много добре в Русия, но кулминацията на това равитие вече отмина - междувременно салоните ги има на всеки ъгъл и едва ли е останал човек, който поне веднъж да не ги е посещавал.


Напоследък обаче делата не вървят толкова добре, макар че това едва ли е свързано непременно с икономическата криза, казва Валерий: "Ще мине известно време, докато хората почувстват влошаването на нещата в икономически план. Засега то засяга най-вече фирмите. После ще го усетят работниците - когато се стигне до съкращаването на работни места и заплати".


Емиграцията като последно средство


За разлика от времената на съветската власт, днес руснаците могат безпрепятствено да напускат страната, посочва Валерий. Той обаче отказва да назове фамилията си, за да си няма неприятности с властите. Тъкмо те и най-вече данъчните, създават най-големите затруднения за предприемачите. Чрез корумпирани данъчни служители, властите нерядко принуждават бизнесмени да продават своите фирми. Ако ли откажат, ги чака изтощителна война на нерви, докато фирмата фалира.


"Затова реших да замина - след две седмици. Отдавна обмислям тази стъпка, но досега все хранех надеждата, че ситуацията може да се подобри. Събитията от последните дни обаче преляха чашата на търпението. Вече съм взел окончателно решение", разказва Валерий, който се е насочил към Италия.


Той предвижда да закрие част от бизнеса си, а останалото да управлява от чужбина. Несъмнено го чакат нови трудности, а и загуби поради постоянно падащия курс на рублата. "Разбира се, че печалбите ми в евро ще бъдат по-ниски от досегашните. На всичкото отгоре вече съм прехвърлил всичките си финансови резерви в евро", казва той.


Капиталът в Русия е загрижен за бъдещето си


В продължение на години руската икономика отбелязваше постоянен растеж от седем процента годишно. Но от няколко години насам нещата се промениха и новата ситуация застрашава бавно укрепващата средна класа. Фаталното е това, че в Русия производство почти няма - стабилността на цялата икономика зависи изцяло от износа на суровини.


Елитите напускат, инвеститорите са пасивни


Марат Гелман е бивш сподвижник на президента Владимир Путин, допринесъл в значителна степен за първата му изборна победа през 2000-та година. През 2002 той обаче се дистанцира от Путин и от политиката. Междувременно констатира, че елитите просто напускат страната. "На управляващите това обаче очевидно им е безразлично - за тях този аргумент няма значение. В крайна сметка енергийният сектор не зависи пряко от наличието на работна ръка в страната. Достатъчно е неколцина да работят на по няколко смени в Сибир, за да се подсигурят доставките на нефт и газ."


Тревожно обаче е не само това, че представителите на средната класа и добре образованите млади хора бягат от страната. Чуждестранните фирми също се въздържат да инвестират - истинският проблем е непредсказуемостта в поведението на властите.


Заради пропагандата в медиите става все по-трудно да се направи реална преценка на нещата. Валерий твърди, че е все по-трудно да се намерят достоверни информации по важни въпроси: "Това, което се случва в страната, изобщо не ми харесва - нито закриването на независимите медии, нито организираното от Путин анексиране на Крим. Аз нямам нужда от Крим, особено пък на тази цена".


Някои експерти още отсега смятат, че задаващите се нови разходи по финансирането на Крим допълнително ще ускорят икономическия регрес на Русия.


[ ] Comments     Permalink     Add Comment

В Централна и Източна Европа настъпва т.нар. демократична олигархия
by newswriter on 

Антоний Тодоров
segabg.com


След договора от Маастрихт (1992 г.) европейският проект е проект за демокрация, едновременно локална, национална и наднационална. Това трябваше да допълни иначе много по-бързо развиващия се общ пазар, при това подкрепян от достатъчно могъщи сили (корпорации, банки, политически елити и други пазарно ориентирани актьори).

Просто стана ясно, че един общ пазар не е въодушевяващ обществен проект, гражданите на европейските страни искаха повече справедливост в обществото, което означаваше шансове за всички, признание за всички и участие на всички.

Двадесет години по-късно този проект изглежда още далечен като реализация: ЕС не е достигнал равнището на една прозрачна и справедлива наднационална демокрация.

В повечето случаи правителствата, особено на "новите демокрации" в Централна и Източна Европа, сред които и България, зависят от влиятелни частни корпоративни интереси, а чрез контролирани от тях медии успяват да си създадат и благоприятно обществено мнение. Този модел на управление се налага все повече като всеобщ, защото Западът също не е имунизиран срещу него.

Става дума за това, че вследствие на дългата хегемония


на неолибералната икономическа идеология, според която оставените на свобода пазари непременно в крайна сметка ще постигнат справедливо равновесие, обществата в Европа се оказаха в плен на убеждението, че парите могат всичко, включително да поддържат демократичния идеал.

Така в няколко страни напоследък начело на правителства и начело на държави бяха избрани напълно демократично не просто заможни, а свръхзаможни лидери: в Грузия това беше министър-председателят Бидзина Иванишвили, в Словакия - новият президент Андрей Киска, в Латвия - Андрис Берзинш, бивш банкер, наричан "най-богатия пенсионер", които, разбира се, донякъде бяха много след Италия при Силвио Берлускони.

Така се очертават нещата и в Украйна с президентските избори, където фаворитът на общественото мнение е "шоколадовият крал" Петро Порошенко, още повече че сваленият президент Виктор Янукович има състояние, оценявано на почти 200 млн. долара. Дали и България е в подобна позиция - нека засега не коментираме това.

Е, все пак, разбира се, изключения в Централна и Източна Европа от така нарисуваната картина все още има: Полша, Словения, Литва, Естония.

Другаде във властта се закрепиха особено консервативни лидери,

които по различен начин, но с помощта на мощни медии и разгърната популистка демагогия успяха да убедят мнозинството (по-скоро да го манипулират ефикасно), че най-доброто решение е в завръщането към традиционни (национални) ценности и здрава ръка в управлението. По същия начин, по който една мрачна фигура в съвременната история на Латинска Америка - генерал Аугусто Пиночет, ни се даваше за пример като реформатор и модернизатор на Чили.

По същия начин, по който днес в България мнозинството би предпочело твърдата ръка на Стефан Стамболов, а не либерализма на Петко Каравелов. Такива лидери, за които редът и сигурността стоят по-напред от правата и свободите, полицията е по-важна от съдията, арестът и палката са по-ефективни от превенцията и убеждението - такива лидери все по-често започват да се добират до властта благодарение на иначе многопартийни, свободни и демократични избори.

Реджеп Тайип Ердоган спечели местните избори в Турция. Ердоган е известен с това, че безкомпромисно елиминира противниците си чрез съдебни дела за заговор срещу държавата, преследва журналисти, дръзнали да разкрият корупцията в собственото му семейство. Дори след протестите заради убийството от граната със сълзотворен газ на 15-годишно момче той отказа да поднесе дори (лицемерни) съболезнования. Но спечели мнозинството на изборите.

Виктор Орбан в Унгария спечели нов мандат да управлява. Според наблюдателите предстои отново конфронтация с ЕС и непрестанни опити за монополизиране на властта, които му донесоха прозвището Виктатор. Но също спечели мнозинството от гласовете, макар и при ниско участие.


Дали това са само единични прецеденти - остава да видим

Страхувам се обаче, че става дума за симптоми на нещо по-мащабно и опасно - изграждането на трайни форми на една демократична олигархия. Става дума за управление, основано на силната ръка и богатството, което успешно контролира медиите и чрез тях - общественото мнение, което ефективно манипулира масата от гражданите, като ги приласкава с внушения за гарантирана сигурност, здраво управление, ред.

В такава система гражданите са в ролята на зрители - те участват само като избиратели, но никога във вземането на решенията. Формално демокрацията работи в този случай като власт на мнозинството, но не и като власт за мнозинството, а още по-малко като власт чрез мнозинството.

Някои наричат това фасадна демокрация, но става дума за по-дълбока и може би по-устойчива връзка между олигархичното управление и демократичните процедури. Реална демокрация обаче без действително и ефективно гражданско участие и ангажираност не може да съществува.

[ ] Comments     Permalink     Add Comment

Pусия – наш стратегически партньор
by newswriter on 
Николай Флоров
Svobodata


Когато Драгомир Стойнев се провикна гръмогласно, че Южен поток ще се строи, защото Русия е наш стратегически партньор, той се провикна така, че да го чуят и в Джендема.


Така остави впечатлението, че някой му е наредил колко силно да се провикне.


Откога Русия е наш стратегически партньор? С какво Русия е наш стратегически партньор? Дали с туристите си, с мечтата на московския последовател на Хитлер за още LEBENSRAUM (жизнено пространство), или със заплашително прелитащите руски самолети? А може би с това, че от 25 години се мъчи да ни зароби с още една АЕЦ, а сега и с газова тръба?


Колко години трябваше да минат преди управляващите комунисти и техните пребоядисани наследници да обърнат внимание на енергийната диверсификация?


А ето и един още по-логичен въпрос: с какво Русия е по-стратегически партньор за България от Турция и Гърция, две страни членки на НАТО, а Гърция и на ЕС?


Българите вземат вече като част от ежедневието факта, че могат да работят, да търгуват или да летуват в Гърция и Турция, че пътя от Европа за Азия е минавал, минава и ще минава през турско-българската граница и че чрез Гърция за българите отдавна е достъпно цялото Средиземноморие, а от тук и пълна енергийна свобода?


Драгомир Стойнев знае, че неговия Южен Поток ще се строи само ако Европа реши. Защо тогава това банално лигавене с Русия, ако не след партиен инструктаж, предназначен за колебаещата се маса партийни реваншисти, чиито диви мечти се въртят около връщането на комунизма, или поне на Русия в България? Неведоми са пътищата на партийната психопатия!


Русия още не може да повярва, че едни там европейски келеши могат да й откажат Южен Поток.


Външното министърче Вигенин, чиито политически изстъпления варират като хормоните на един тийнейджър, също прескочи в Москва да дава отчет пред московския благодетел на партията му, зер щеше ли да има изобщо партия, ако не беше нейната московска хранилка?


Всички тия колебания и вариации си имат едно просто обяснение – идват избори и партията трябва на всяка цена да кътка партийните кокошки, да поддържа мита за важността на Русия.


От това лигавене с Русия обаче остава трагичната нотка, че единствения фокус на българския комунист е не националния интерес, а единствено партийния,  за сметка на разнебитения живот на българите – една търпелива, вечно лъгана  и самоизяждаща се маса, на която са убили дори и инстинкта за самосъхранение.


Слаба е надеждата да не съм прав.


[ ] Comments     Permalink     Add Comment

« Previous 1 of 2137 Next »
 
RSS Feed