Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!

Пламен Асенов
http://asenov2007.wordpress.com

Някой много го е страх от мен

Тази сутрин се събуждам и установявам, че цяла нощ с лупа в ръка съм изучавал последните изявления на лицето Г. С. Първанов, направени от бръснещ полет над българската политика. Особено ме втрещи настояването, че някой се страхува от него и се страхува не заради друго, а защото „бих могъл да вляза в политиката със свои идеи, политики и виждания“, както твърди то. Доживяхме, граждани, печка пернишка да ни проговори – би казал някой зевзек.

Но аз няма да кажа това, защото наистина помислих по въпроса и смятам, че той си има две страни. Ако лицето Г. С. Първанов има предвид, че някой се страхува от някакви негови добри за България „идеи, политики и виждания” – да не се тормози. Всички ние за последните двайсетина години научихме от опит, че въпросното лице такива неща не притежава.

От друга страна обаче страх наистина съществува. Ето, аз дори в този момент треперя чинно от страх, защото си припомням криволиците на следваните от него политически линии през годините:

- от националистче в ОКЗНИ, смел борец срещу турците и основна фигура на БСП в тъй наречената „сталинградска битка за Кърджали”, в подходящ момент лицето се преобрази в приятел на Доган, радетел за непременното участие на ДПС в Тройната коалиция и ментор на българския народ по въпросите на толерантността и заплахите от национализма;

- от пръв помощник на Жан Виденов /като шеф на Парламентарната група на БСП/ за докарването на България до ръба на национална катастрофа и гражданска война, то някак излезе от ситуацията в одеждите на национален спасител от Жан Виденов, като за целта прецака дори приятеля си Николай Добрев;

- от пламенен антинатовец, приятел на Милошевич и Саддам, то се трансформира в лице, което с гордост подписа българското членство в алианса;

- от лице, което не е имало нищо общо с комунистическата ДС, то изведнъж стана не просто агент на ДС /който пак не е имал нищо общо с ДС/, но и защитник на всички онези знайни и незнайни агенти и служители на ДС, които са отдали живота и творческите си сили на ползу роду…..

Така мога да изброявам още доста време, граждани, но ще спра, защото се сетих, че Кафка далеч преди мен и далеч по-добре от мен е обобщил човешката склонност към подобни трансформации. Сетихте се, нали, имам предвид онази история, в която една сутрин Йозеф К. се събужда и установява, че се е превърнал в хлебарка.

Естествено, че има изключение. Само едно, но достатъчно. Лицето Г. С. Първанов  е лице, непреривно свързано с руските интереси в България. За младите, които са боси в руския, „непреривно” се превежда като непрекъснато, неизменно. Как да опази, как да прокара, как да наложи руския интерес – за енергийната ни зависимост от руснаците, за позицията ни по редица външнополитически въпроси, за политиката в собственото ни европейско семейство – това винаги е било негова първа грижа и пътеводна светлина.

Тези неща са си за страх, граждани! Имам предвид – тези „идеи, политики и виждания”, които бившето президентче носи като багаж в себе си и с които сега отново излиза на политическата сцена.

Не го подценявайте. Не си мислете, че той просто ще свали Станишев от партийния пост в БСП и ще кротне там до края на дните си. Да, като истински комунист той, разбира се, ще спретне преврат за партийния пост. Но после ще направи всичко възможно да отново да отрови колкото може повече и общия ни български живот. Пак.

Борисов и шистовия газ

Борисов подпали моторетката по темата шистов газ, като се закани да удържи на мораториума за неговия добив дори пред Хилъри Клинтън. Според него сила за това му дават страховете на българския народ.

За съжаление, в това изявление на премиера се забелязва известна истеричност, която води и до съответните грешки. Едната е, че засега в България никой все още не говори за добив на шистов газ, защото такъв не е открит. За целта първо трябва да се направят проучвания и чак после да се реши конкретно за добива – обратното означава, че слагаме на огъня тигана, преди да сме хванали рибата.

Другата грешка е, че българите се страхуват поради евентуалните екологични последици от добива на шистов газ. Не, българите като цяло не се страхуват. Първо – те са претръпнали на почти всичко, а шистовият газ очевидно не се намира в състава на това „почти”. Второ – на голяма част от тях не им пука за почти нищо, не само за онова, от което са претръпнали. И трето, протестите бяха видимо организирани от сили, заинтересовани да се създават проблеми пред проучването и евентуалния добив на газ тук, така че те не са добър изразител за общото мнение на хората в България.

Но Борисов допуска и още една много съществена грешка, като приема тези протести за глас народен. Ще видим какво ще каже истинският глас народен след няколко дни, когато здраво ни удари липсата на руски газ посред наличието на кански студ. Като намалиха подаването му, без да се интересуват от задълженията си по международните договори, руснаците вече сами канят по улиците на София и други европейски столици протестиращи с плакат: „Не щем руски газ, искаме български!”

Капка Тодорова
Берлин
24 часа

Германия навя неприятни спомени от близкото си минало, след като преди дни канцлерката Ангела Меркел предложи на Атина да се назначи специален комисар, който да следи спазването на бюджета.

Надигна се протест, заговори се за Четвърти райх и германски Съветски съюз и Меркел сконфузено забрави за предложението си. А всъщност то би било много полезно и наистина ще помогне да се издърпаме от кризата. Само дето комисарят трябва да следи не Атина, а чиновниците в Брюксел и Страсбург. Спешността на тази мярка се видя от някои харчове на евродепутати, които случайно стигнаха до медиите тия дни.

2564 евро дневно изхарчили 50 евродепутати в Конго на конгрес през 2010 г. За същата година един конгоанец е получил средно 290 долара.

Не на ден. За цялата година.

Неприличната сума е отишла за конференция, посветена, най-общо казано, на подобряването на живота на горкия конгоанец, което, разбира се, може да стане само с благородната подкрепа на ЕС.

Дали от конференцията има някакви осезаеми резултати, все още не е ясно. Конго продължава да е една от най-бедните държави в света. Колкото и популистки да звучи, ако бяха дали този един милион евро, който депутатите са похарчили за 8-те си дни заседания, на конгоанския бюджет, сигурно европейската помощ щеше повече да се усети. Или за да не развращаваме африканците, да ги бяха платили под формата на заплати и надници на местното население. И те говорят езици и могат да превеждат, да бяха наели хора от Киншаса за преводачи, вместо да си водят антураж от брюкселски скъпо платени чиновници.

Да беше само тази екзотична командировка, която оглави класацията за най-скъпите пътувания на европейските избраници за 2010 г., историята щеше да си остане просто една пикантна и доста скандална подробност.

Но конференцията в Киншаса е само върхът на айсберга от разхищения, които се извършват в Брюксел.

200 милиона евро е платил Европейският парламент за командировките на своите депутати през 2010 г. Избраниците, сред които и български депутати, отскачали до Еквадор, Мексико, Сейшелските острови за конференции и заседания с неясна цел и мъглив резултат.

"Депутатите трябва да се червят от срам заради подобни неща!", коментира разкритията си британската евродепутатка Марта Ейндрюсън. Тя е една от малкото в парламента в Страсбург, която се опълчи срещу порочната практика чиновниците в ЕС да живеят в незаслужен лукс с чуждите пари, докаторедовият европеец спестява и все повече обеднява.

Не случайно тя е една от малцината евродепутати, които отказват да участват в подобни пътувания. Именно позицията й оборва аргументите на избраниците, че те отиват там и харчат луди пари, защото някой отгоре им бил наредил.

Европейският парламент не е армия и не е нужно служещите в него да се подчиняват на заповеди под заплаха от строг карцер. Всеки възрастен човек може да се сети, че да профука десетки и стотици хиляди евро чужди пари за работа, която може да свърши и за стотина евро, е нередно. Може да е много приятно, но е нередно. Въпрос на съвест и морал е да откажеш.

Една от участничките в конгоанската конференция, депутатката Мария Неделчева, призна пред "24 часа", че вече е задавала въпроса дали е нужно пътуванията да се правят в толкова голям състав, каквато явно е традицията. С депутатите пътувала и цяла кохорта от лични асистенти, преводачи и чиновници, които също получават заплати и командировъчни. Ще бъде похвално, а и избирателите ще бъдат благодарни, ако г-жа Неделчева продължи да задава този въпрос и разнищи скандала докрай. И то точно сега, когато предстои обсъждането на следващия бюджет за ЕС.

През декември евродепутатите настояха техните пари да се вдигнат с 5%. Еврокомисията обаче им написа писмо с молба, ако могат да посъкратят разходите си. Дали това ще се случи? Едва ли.

Както самата Ейндрюсън казва, Европейският съюз се управлява от директори на дирекции. Еврокомисарите идват и си отиват на всеки пет години, директорите остават. Те нямат интерес да си режат сами парите.

Да си висш чиновник в Брюксел, това е долче вита. Пътуваш из целия свят, спиш в петзвездни хотели, имаш асистенти, в самолета за теб е отредена бизнес класата, ползваш невероятни данъчни облекчения. И като бонус живееш с гъдела от чувството, че с един подпис или един глас решаваш съдбите на цели народи. Примерно на гърците.

Няколко подписа ги качиха на сцената, няколко ще ги свалят от нея. Именно директорите на разни агенции и дирекции в ЕС си затваряха очите пред фалшифицирането на данните от бюджета, което гърците правеха години наред.

Евростат и Брюксел винаги са били наясно, че Гърция не е готова за еврозоната. След срива в страната никой не си прави труда да обясни къде и какво е подписвал, затваряйки си очите и очевидно правейки катастрофални грешки. Сега пак с няколко подписа се опитват да ги обрекат на десетилетна бедност.

Всъщност парите на ЕС би трябвало да се управляват така, че да подобряват живота на отделния гражданин. Гърция например е усвоила 60 млрд. евро досега, а е на ръба на пропастта. Какъв тогава е смисълът от членството й до този момент?

Испания и Португалия също години наред живяха с парите от Брюксел, а сега ще трябва да ги връщат с двойна и тройна лихва. Както изглежда, в следващите години и гърците, и испанците, и португалците ще направят огромни крачки назад към бедното си предевропейско минало.

Тогава какво ще остане от проекта ЕС? Ако чиновниците в Брюксел и Страсбург не затегнат колана и не направят сериозна реформа първо в своите институции, от бляскавата идея за общ дом ще останат само свръхлуксозните сгради, които Европарламентът си строи и в Брюксел, и в Страсбург с идеята да заседава в тях няколко пъти годишно. И, разбира се, фотоалбумите със снимки от екзотични държави в чекмеджетата на депутатите.

Търговското споразумение срещу фалшификатите засега не въвежда глобално следене в интернет, но може да превърне мрежата в по-мрачно място

Момчил Милев
Капитал

Ако все още не сте чули за ACTA, по всяка вероятност сте прекарали последните две седмици в пълна изолация. Шумното публично говорене по проблемите на международното споразумение Anti-Counterfeiting Trade Agreement (ACTA), което според неговите противници може да разклати устоите на интернет, лавинообразно заля медиите и зарази по-голямата част от българското (а и не само) общество.

Само преди няколко дни въпросната четирибуквена абревиатура не говореше нищо на почти никого освен може би на шепа експерти по проблемите на интелектуалната собственост и авторското право. Много е вероятно и в момента да не знаете чак толкова много за ACTA, освен че по някакъв начин заплашва гражданските свободи в интернет – нещо, което за щастие все още е само в сферата на теоретичните опасности.

По всяка вероятност неинформираността по проблемите на ACTA щеше да цари и сега, ако през последните два месеца американската технологична индустрия не бе надигнала глас срещу два много по-радикални нормативни акта със същото поле на действие – проектозаконите SOPA и PIPA. Ако бъдат одобрени в настоящия си вид, те ще дадат изключително широки правомощия на щатската администрация да прави в интернет каквото пожелае: да блокира достъпа до сайтове във всяка точка на света, да спира финансови транзакции към тях, да разпорежда изваждането им от оналайн търсачките.

Бурният дебат около въпросните проектозакони, чиято връхна точка беше протестното спиране на най-голямата онлайн енциклопедия Wikipedia на 18 януари, обаче подейства на хората като огромен мигащ червен надпис, който гласи: "Нещо страшно се случва с интернет в момента!" И ги накара да се замислят, че онлайн свободата е нещо, което всъщност трябва отстояваш всеки ден, защото много лесно можеш да го загубиш.

Протестите срещу SOPA и PIPA заостриха вниманието на хората по проблема и изиграха ролята на своеобразна образователна кампания по въпросите на дигиталното право и гражданските свободи в интернет. Затова, когато на 26 януари представители на ЕС и 22 държави членки (сред които и България) поставиха подписа си под международното споразумение ACTA в Токио, онлайн населението се нуждаеше от едно-единствено нещо, за да въстане. Просто някой трябваше да каже: "Току що бе одобрен международният вариант на SOPA." Както и стана.

ACTA не е точно SOPA

Съкращението ACTA се разшифрова като Anti-Counterfeiting Trade Agreement, или Търговско споразумение за борба с фалшифицирането. Специфичното при него е, че в много голяма степен приравнява фалшифицираните физически стоки с нарушенията срещу интелектуалната собственост. Не всички знаят, че документът се опитва да регулира не само дигиталните авторски права, но и други важни патенти като лекарства, храни и т.н.

Дебатът по документа започва в далечната 2008 г., но едва през 2010 г. работен вариант на документа вижда бял свят. Затова любителите на конспиративните теории твърдят, че договорът е изготвен секретно и умишлено крит. Поддръжниците на ACTA пък смятат, че хората просто не са се интересували от договора, не са го разбирали и не са обръщали внимание какво се случва.

Основното опасение около международния документ е, че под маската на по принцип правилната защита на авторските права в интернет и борба с онлайн пиратството може да се роди система за следене на потребителите в глобалната мрежа, без да има основателни подозрения да се смята, че те са извършили подобни деяния. "Замисълът на това споразумение е благороден. То обаче може и да се използва недобронамерено за репресия или за злоупотреба с власт", коментира за "Капитал" и българският евродепутат Ивайло Калфин, който е един от противниците на ACTA.

Той призова парламентът на страната ни да не ратифицира споразумението, защото не е било обект на обществен публичен дебат. Най-яростните противници на ACTA са убедени, че договорът ще се превърне в основание за повсеместен онлайн шпионаж. Застъпниците му пък наричат това абсолютни измислици и твърдят, че нито една разпоредба не налага безконтролно онлайн следене.

Големият проблем при анализа на ACTA е, че споразумението не казва нещата категорично. За разлика от проектозакона SOPA и по подобие на повечето международни договори той използва изключително хлъзгав и обтекаем език. В него няма да видите неща като блокиране на достъпа до сайтове, спиране на транзакции, махане на рекламни банери и филтриране в търсачки. Тонът на договора е спокоен и умерен, а разпоредбите му търпят коренно противоположно тълкуване. Нещо, което и поддръжниците, и противниците на ACTA, разбира се, правят.

Най-важното, което трябва да се отбележи в началото, е, че разпоредбите на договора не стават автоматично част от законодателството на страната ни, въпреки че по принцип международното право има приоритет над вътрешното. Преди да влезе в сила, спогодбата трябва да бъде ратифицирана от законодателните органи на всяка от подписалите страни.

В случая с ЕС документът трябва да мине не само през народните събрания на отделните държави, но и през европарламента. По план това трябва да се случи евентуално на 12 юни. Ако обаче депутатите в Брюксел поискат от Европейския съд да анализира дали договорът не противоречи на общностното законодателство, тази процедура може да се удължи.

Оттук нататък договорът трябва да бъде ратифициран. Това трябва да стане в парламентите на държавите членки. По принцип българският премиер Бойко Борисов пък пое писмен ангажимент, че ако се стигне до ратифициране, страната ни ще гласува с резерви разпоредбите, засягащи регулацията на интернет трафика, и ще прилага действащото в момента законодателство. Не трябва обаче да забравяме, че министър-председателят има голяма склонност да се отмята от думите си.

Голямото притеснение на технологичната индустрия и онлайн общността в случая с ACTA е, че договорът би могъл да доведе и до промяна във вътрешното законодателство, по-тежък режим за защита на интелектуалната собственост и вменяване на полицейски функции на интернет доставчици и телекоми. "Най-смущаващото е задължението за интернет доставчиците да следят съдържанието в интернет и да предоставят данни, които да доведат до идентифицирането на нарушители на носителите на права за интелектуална собственост", твърди Ивайло Калфин.

На противната позиция е юристът в сферата на авторското право Велизар Соколов, който представлява интересите на международното Сдружение на издателите на бизнес софтуер (BSA). "АCТА няма да наложи промени в българското законодателство. Като цяло в по-голямата си част [споразумението] преповтаря вече приети разпоредби и закони", коментира за "Капитал" той.

Според Соколов абсолютно неоснователно е притеснението, че АCТА може да доведе до проверки и санкции срещу хора, слушащи музика, която са си свалили на mp3 файлове на плеъра. "Всъщност повечето от скандалните твърдения в публичното пространство са абсолютно неверни и идват от хора, които или не разбират материята, или манипулират целенасочено", смята представителят на BSA в България.

Подобна теза застъпва и министърът на икономиката Трайчо Трайков, в чийто ресор влиза работата по ACTA. Според Трайков България отдавна е изпълнила всички законови критерии, които са залегнали в основата на настоящото споразумение.

"Това, което е записано в ACTA, вече го има в нашето законодателство", казва и Георги Дамянов, директор на дирекция "Авторско право" в Министерството на културата. "Поначало ACTA представлява един договор, в който са кодифицирани всички актове на ЕС по отношение на интелектуалната собственост", уточнява той. И допълва: "Може би на много хора им се струва, че тези норми ги няма, защото не се прилагат на практика. За мен това е по-големият проблем."

На противоположното мнение е технологичният блогър Йовко Ламбрев, бивш служител на IBM – България, съосновател на Openintegra и технологичен мениджър на "Икономедиа". "ACTA просто е пореден опит (и сигурно няма да е последният) с гаечен ключ да извършим мозъчна операция - приблизително така мога да определя разминаването във времето и прецизността на инструментариума за регулация, с който непрекъснато все едни и същи корпоративни интереси се опитват да надделеят над еволюционното развитие на интернет", казва той. И добавя: "Новото е, че за пръв път това се маскира като международно търговско споразумение и плашещ в случая е мащабът и нарочно общите формулировки, които, от една страна, звучат мъгливо и приспивно (погледнете само йезуитските оправдания на ЕК), а в същото време обръщат с главата надолу базисни концепции като презумпцията за невиновност или вменяват отговорности на субекти, които нямат отношение към тях."

Как договорът ще промени интернет

Частта, която засяга функционирането на интернет, е най-вече чл. 27 от ACTA. Първата алинея съдържа разпоредбите, на базата на които поддръжниците и противниците на ACTA изграждат своите тези относно евентуално бъдещо филтриране на интернет и блокиране на сайтове (или пък неговата липса).

"Всяка от страните по споразумението гарантира наличието на процедури за прилагане в своето законодателство съгласно предвиденото в раздели 2 ("Гражданскоправни средства на прилагане") и 4 ("Наказателноправни средства на прилагане"), които да позволяват ефективни действия срещу всякакво нарушение на права върху интелектуална собственост в цифровата среда, включително и на неотложни правни средства за защита за предотвратяване на нарушения, както и на правни средства за възпиране на всяко последващо нарушение", гласи ACTA.

Именно последната част на разпоредбата провокира съмненията, че може да се стигне до затягане на режима за интернет доставчиците. Под "неотложни правни средства" обикновено се разбират действията на полицията преди евентуалното им одобряване от независим съдебен орган. Зад "правните средства за възпиране на последващо нарушение път" биха могли да се крият мерки като филтриране на достъпа до определени сайтове, за да се блокира хипотетична противоправна дейност на ответника по иск за нарушени авторски права.

Следващата алинея по някакъв начин се опитва да балансира въпросната разпоредба и да разсее съмненията, че може да се стигне до погазване на човешките права в интернет. "Тези процедури се прилагат по такъв начин, че да се избегне създаването на препятствия пред законната дейност, включително и за електронната търговия, и в съответствие с правото на съответната страна по споразумението да се спомогне за защитата на основни принципи като свобода на изразяване, право на справедлив процес и неприкосновеност на личния живот", казва чл. 27 ал.2 на ACTA.

Алинея 4 обаче отново поражда съмнения, че договорът се опитва да задължи интернет доставчиците да следят потребителите си.

"Дадена страна по споразумението може да предвиди в съответствие със своите законови и подзаконови норми компетентните й органи да разполагат с правомощието да разпоредят на даден доставчик на онлайн услуги да предостави незабавно на носителя на правата информация, достатъчна за идентифициране на абонат, чийто достъп се предполага, че е бил използван за извършването на нарушение, когато носителят на правата е подал юридически допустима жалба, свързана с нарушение на права върху търговска марка или за нарушение на авторско или сродно право, и когато такава информация е необходима за целите на защитата или прилагането на тези права", гласи ACTA.

Изискването за юридически допустима жалба би трябвало да значи, че носителите на авторското право все пак ще могат да изискват от интернет доставчиците проследяване на определен потребител само със съдебно разрешение, и то за конкретен онлайн потребител. Така че в случая договорът по-скоро не създава условия за въвеждане за повсеместно следене на онлайн трафик под контрола на полицейските органи. Това обаче също е казано общо и подлежи на тълкуване от правоприлагащите органи.

В случая обаче има още нещо специфично. Интересно е, че се говори за предаване на информацията от интернет доставчика на правоносителя, а не на правоохранителен или съдебен орган. Вероятно подобни незначителни детайли са една от причините противниците на ACTA да съзират опасност от определени полицейски функции онлайн да попаднат в ръцете на частни фирми и корпорации, които дори теоретично не подлежат на демократичен контрол.

"Според  Европейския  надзорник за личните данни опасност има: масово наблюдение, невидим мониторинг на милиони хора  – независимо дали са под подозрение  -  и систематично записване на данни. Към това трябва да се добави предвиденото приватизирано прилагане на мерките от интернет компании посредници, както и неяснотите при дефинирането на основанията за санкция (по-рано ЕП предложи критерий  търговски мащаб)", коментира експертът по дигитално право проф. Нели Огнянова.

Встрани от притеснението, че има опасност да се стигне до погазване на основни човешки права онлайн, представителите на технологичната индустрия се опасяват, че ще трябва да понесат и икономическото бреме от евентуално въвеждане на технологии за следене онлайн. "АCТА няма да увеличи разходите на интернет доставчиците. Информацията, която може да се изисква от доставчиците, просто трябва да бъде "достатъчна за идентифициране на абонат", смята Велизар Соколов от BSA.

Според него това например са данните, с които човек се регистрира в даден сайт, и по-скоро се отнася към собственика на услугата, а не към интернет доставчика. "Това и в момента е практика в България и е разписано в действащите закони", заключва Соколов, наблягайки още веднъж на тезата, че според него ACTA не налага корекции в българското законодателство и че на практика дори след ратифициране на споразумението всичко ще си остане както досега.

Другата, може би най-притеснителна от принципна гледна точка новост в ACTA е възможността за забраната на определен тип софтуер. Да, идеята е да се направи нелегално самото съществуване на дадена програма, а не закононарушенията, извършени с нея, както би било нормално. В случая очевидно става дума за поставяне извън закона на софтуери, предназначени за разбиване на DRM защити. При едно "по-креативно" тълкуване обаче може да се стигне и до забрана на други технологии, които теоретично заплашват интересите на правоносителите. Като например така мразените от правоносителите програми за достъп до торент тракери...

Накрая нека да обобщим отново: само по себе си споразумението ACTA е твърде общо и неконкретно, за да има пряк негативен ефект за интернет икономиката и гражданските права онлайн. Попаднало в лоши ръце обаче, то павира пътя към превръщането на интернет пространството във все по-регулирано и несвободно място.

ACTA би могло да бъде формалното основание за всяка авторитарно мислеща власт да измени своето интернет законодателство в ущърб на гражданите си. И ако хората приемат безропотно това малко отстъпление от своите онлайн права, може би не сме далеч от момента, когато върху тях ще се стовари европейският вариант на американската SOPA. А защо не и нещо по-сурово...

24 часа

Петър Стоянов встъпва в длъжност като президент през януари 1997 г. На 4 февруари в президентството се състоя заседание на Консултативния съвет за национална сигурност, след което става ясно, че БСП връща мандата за съставяне на второ (след Жан-Виденовото) правителство.15 години по-късно Йордан Василев, първият главен редактор на в.“Демокрация”, описва тези и други събития у нас след падането на комунизма в книгата си “Това се случи пред очите ми”. Тя ще излезе на пазара тези дни. Ето откъс от нея, в който и самият Петър Стоянов говори за събитията от 4 февруари 1997 г. Откъсът ни предостави редакторът на книгата Румен Леонидов.

Срещал съм невярната теза, че видите ли, тогава лидерите на БСП са проявили държавническа отговорност и са върнали мандата за съставяне на правителство, против волята на членската си маса, с което са спасили

България от евентуална гражданска война. Така постепенно Георги Първанов и Николай Добрев се превърнаха в героите от 4 февруари (затова спомогна и ранната трагична смърт на обаятелния и харизматичен Николай Добрев).

Нека видим какво точно се случи на 4 февруари, каква беше ролята на главните действащи лица в онези драматични за страната събития... На 4 февруари сутринта лидерът на БСП Първанов и кандидатът за министър-председател Добрев искат среща с държавния глава - седемте дни, с които те разполагат, за да съставят правителство, изтичат в полунощ.

В 11,50 часа те са приети от Петър Стоянов на "Дондуков" 2. Това става пред очите на десетки журналисти и на техните камери. Двамата представители на БСП връчват на президента папка с готовия състав на новото правителство - министър-председател е Николай Добрев, а всички останали министри са посочени поименно. Казано най-просто - БСП не се отказва да състави правителство.

Точно обратно - предлага нов кабинет начело с Николай Добрев. Оттук на сетне държавният глава има само един ход - съгласно чл. 99, ал. 4 от конституцията трябва да внесе състава на правителството за гласуване в Народното събрание, в което, както казах, БСП има абсолютно мнозинство.

Най-лесното, което би могъл да направи Петър Стоянов, е да каже: "Аз изпълних своя дълг, предупредих ви няколко пъти да се откажете от мандата, но вие не го сторихте, нека на вашата съвест да тежи развитието на събитията оттук нататък." И като Пилат Понтийски да внесе папката със състава на новия Министерски съвет в Народното събрание.

Президентът Стоянов отказва да вземе папката. Ето какво ми разказа години по-късно:

"Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Хората бяха на улицата около месец, бяха изтощени и изнервени и дори озлобени от отказа на БСП да слезе от властта. Това беше реакция не само срещу кабинета на Жан Виденов. Това беше реакция и срещу всичките онези 45 години на унизителен комунизъм в България. Беше нашата закъсняла Пражка пролет.

Всеки ден ходех при хората и знаех, че само една искра е достатъчна, за да се стигне до непредвидими последици. Представяш ли си, ако един провокатор кажеше пред студентите на Орлов мост, че полицията бие техни колеги в Пловдив или демонстранти в Дупница, какво можеше да стане? Или ако някой запалеше кола или хвърлеше камък срещу витрина - бяхме на ръба на гражданска война.

Ако БСП бе съставила ново правителство, точно това можеше да се случи. Много пъти съм си мислил дали някой не е желал точно този сценарий.

Страна, хвърлена в хаос и отдалечаваща се от НАТО и ЕС за десетилетия, а може би завинаги, както сега това се случва с някои държави от бивша Югославия. Затова искрено се надявах в БСП да проявят разум и да се откажат от мандата, да забравят идеите си за коалиционно правителство, просто да си отидат от властта. И когато на 4 февруари сутринта ми връчиха папката с новия министър-председател и министрите, бях твърдо решен да не допусна съставянето на нов кабинет.

Отказах да взема папката, като съзнавах, че правя крачка към нарушаване на конституцията. Ако я бях взел, трябваше да я внеса в Народното събрание за гласуване - при абсолютното мнозинство на БСП. Но вече бях сигурен каква ще е реакцията на хилядите протестиращи и какви могат да бъдат последиците за България. Затова я отказах с ясно съзнание за всичко, което може да последва и в единия, и в другия случай.

Днес упорито се лансира тезата, че Първанов и Добрев носели две папки: едната с новия кабинет, а другата - празна. Освен че няма нищо общо с истината, тази теза е и смешна до нелепост. Ако беше така, не е ли очевидно, че щях да предпочета празната папка с отказ от мандата и да изляза незабавно с нея пред хилядите хора, които бяха обкръжили сградата на "Дондуков" 2, да размахам папката и да им кажа: "Вие победихте, БСП току-що се отказа от властта!" Само че аз не можах да произнеса тази фраза на 4 февруари в 12.00 часа, защото, уви, празна папка нямаше.

БСП искаше да състави второ правителство. Следващите часове бяха най-напрегнати в живота ми.

Тогава реших да свикам Консултативния съвет за национална сигурност като последно средство, за да бъде принудена БСП да се откаже от мандата”.

Тук съм съгласен с Петьо - гражданската война бе съвсем реална.

Затова той свиква Консултативния съвет по национална сигурност - там по закон участват лидерите на всички парламентарно представени политически сили, министър-председателят, председателят на Народното събрание, министрите на отбраната, външните и вътрешните работи, както и министърът на финансите. И за късмет на младия президент и на разтърсваната от недоволства страна критичният момент, който можеше да взриви ситуацията, е преодолян, събитията намират мирен изход.

Както по-късно ми каза Петър Стоянов, до щастливата развръзка се е стигнало главно заради опасността, че всеки момент на улицата може да се стигне до необратими, кървави събития.

Съвещанието започва. Първият, на когото президентът дава думата, е главният секретар на МВР Ламбов. Независимо от принадлежността си към БСП той прави много обективен доклад за ситуацията. А тя е много по-взривоопасна, отколкото си представят повечето политически лидери. Заключението на Ламбов е категорично - само една искра е достатъчна, за да пламне цялата страна.

Петър Стоянов: “Имахме почивка и извън протокола им казах, и то доста рязко, че не могат да си играят на политика, без да поемат отговорност. В България нямаше правителство - Жан Виденов вече си бе подал оставка, на практика нямаше и парламент - след събитията от 10 януари работата му бе напълно блокирана.

Единствената работеща институция бе президентът и цялата отговорност за случващото се лежеше върху мен. Казах още на лидерите на БСП, че ако не искат да се откажат от мандата, да излязат през парадния вход и да обяснят това на протестиращите, защото преди това им осигурих достъп до президентството през задния вход, който е до "Шератон".

Останалите членове на Консултативния съвет видимо разбираха изключителната сериозност на положението и също настояваха пред представителите на БСП да се откажат от мандата. Какви възможни сценарии са обсъждали г-н Първанов, Н. Добрев и министър-председателят в оставка Жан Виденов не знам, но мисля, че точно по време на Консултативния съвет се пречупи желанието им да настояват за втори кабинет на БСП.

Когато това се разбра от останалите участници в съвета, настъпи всеобщо облекчение. И за да не пропуснем този толкова важен момент, лично аз предложих да излезем с декларация или заключение, в което да обявим, че в тази битка няма победители и победени. Смисълът беше да не поставяме представителите на БСП в ъгъла, за да не се откажат от току-що заявеното желание за отказ от мандат”.

На 4 февруари в 18,50 часа Петър Стоянов излиза на площада пред президентството и обявява пред хилядите хора, стояли на студа повече от месец, че кризата е свършила и БСП се е отказала от властта и че през април ще има предсрочни избори.

Това е истината, а не митологията около "връщането на мандата" от БСП. Съвършено вярно е - и това трябва да се признае на лидерите Първанов и Добрев заедно с премиера в оставка Виденов - в последния момент се отказаха от мандата, защото осъзнаха, че събитията са необратими, че ситуацията в страната излиза от контрол. Като познавам нравите на тяхната партия, и за това се иска кураж. Но да се твърди, че благодарение на тяхното чувство за национална отговорност се дължи решаването на кризата, е не само лъжа, но и цинично преиначаване на историята.

Решаващата роля за благоразумния изход от политическата криза, която приключи на 4 февруари, по право принадлежи на Петър Стоянов и, разбира се, на хилядите български граждани, излезли по улиците с искане БСП да напусне властта...

Не искам да си помисля какво би се случило, ако у него (Петър Стоянов - бел. ред.) бе надделял юристът, ако бе взел папката с Министерския съвет и я бе внесъл в Народното събрание за гласуване.

БСП щеше да състави втори кабинет, реакцията на протестиращите български граждани можеше да е непредвидима, България нямаше да подаде молба за членство в НАТО (направи го по настояване на президента служебният кабинет на Стефан Софиянски), а членството ни в ЕС можеше да се отложи Бог знае докога.

Ето какво си спомня за тези драматични събития Филип Димитров в книгата си "Митовете на българския преход": Малко президенти щеимат шанса да дадат на България толкова много, колкото й даде Петър Стоянов в своите два звездни мига: когато успя да помогне за мирното решение на кризата на 4 февруари 1997 г. и когато прояви най-голяма решителност в държавата и залагайки целия си престиж, наложи по-бързото и ефикасно присъединяване на правителството към позицията на Запада в Косовската криза. 

Едвин Сугарев
http://www.svobodata.com

Това дело е важно – то е най-значимото от всички, водени досега срещу организираната престъпност в България. Важно е не поради мащаба на престъпленията, които са предмет на наказателно преследване. Важно е поради особената позиция на основния обвиняем.

Разликата между Алексей Петров и мафиотски босове от типа на Маргините, Галевите и подобни се състои в тяхната функция – и в претенциите, които те именно на базата на тази функция изразяват. Алексей Петров е посредникът – основния посредник между мафията и властта. Мостът между престъпността и държавните институции.

Разбира се, всеки сериозен мафиот се грижи над него да бъде разпънат някакъв политически или/и магистратски чадър.  При Трактора обаче нещата не са персонални – те са институционални. Тук обвързаността е от такъв порядък, че превръща самата престъпност в институция – а равнището на контактите е толкова високо, че впряга държавата в директни партньорства с мафията, превръща я в нейна логистика.

Няма друг случай в цялата българска история, при който откровен гангстер да си партнира директно с главния прокурор, да се превърне в сив кардинал в най-могъщата тайна служба в държавата, а неговите услуги да се ползват от президента и министър-председателя.

Този казус беше – и продължава да е – пряко потвърждение на максимата, че докато други държави си имат мафия, в България мафията си има държава. От изхода на този процес зависи дали тази максима ще бъде потвърдена или опровергана.

Затова се хвърлят огромни усилия и финансови ресурси той да бъде провален, опорочен и превърнат във фарс. Затова в съдебната зала виждаме бивш главен прокурор в ролята на цирков клоун, а основният подсъдим се явява с цели седем адвокати, за единия от които се твърди, че бил английски лорд, бивш главен прокурор на Великобритания и съветник на кралицата.

Това са усилия за спазване на омертата, за подмяната на престъпните реалности със скечове, за дискредитиране и сплашване на свидетелите. Само че – за голяма жалост на подсъдимите, този път те не успяха да се уредят с прокурор по техен табиет. Светлозар Костов си е свършил работата – и неговия обвинителен акт е най-скандалното четиво, което някога съм чел – а ми се е налагало да чета доста скандални неща.

Скандално – защото повдига завесата пред времето, в което прокуратурата беше нещо като присъдружна организация на организираната престъпност. И защото вади на показ позора да видим държавата си отново в ръцете на ДС-питомци с двойни битиета – вулгарни рекетьори и офицери от службите за сигурност едновременно.

Този обвинителен акт е достояние на медиите повече от два месеца насам. Предвид вкуса им към сензациите, той би трябвало да е в центъра на медийното внимание – в него има скандални факти, които биха могли да бъдат разказвани месеци наред.

Само че когато процесът започна, в центъра на медийното внимание се оказаха две други събития – зимните студове и въпросът защо съпругата на президента Плевнелиев не се държи като първа дама. И доколкото този процес изобщо попадна в медийното внимание, то се оказа концентрирано върху циркаджилъците на Филчев и помпозните дефиниции на Трактора, а не върху извършените престъпления.

Това е лош знак. Знак за страх – ако трябва да бъдем точни. В течение на цяло десетилетие никой не смееше да говори за престъпленията на Трактора. И сега дори, когато той е на подсъдимата скамейка, този страх продължава да действа – и да въвлича журналистите във водевилния сценарий, подготвен от неговите защитници.

Този страх действа и върху някои свидетели, като ги поставя в комична ситуация. Особено тези, които са работили в де факто подчинени на Алексей Петров институции. Като бившия зам. шеф на ДАНС Иван Драшков например. Според него подсъдимият бил ценен кадър в ДАНС, а той не бил имал конфликти с него. Само дето е автор на секретен доклад – отдавна публично известен – в който се съдържат точно обратните твърдения.

Затова този процес е важен не сам по себе си – а в своята знаковост, в своята мотивационна натовареност. Важен като фактор, който разрушава табута, вкостенели сред мутренската реалност на днешна България. С неговия успешен край би могъл да бъде разрушен основния мит, който крепи днешното чалга-битие, сред което затъваме – митът за недосегаемостта на организираната престъпност.

Това чувство за недосегаемост вече го няма в съдебната зала. Всъщност цялата гвардия на Трактора е там – със все адвокатите, прокурорите и горилите му – но те вече не успяват да вдъхнат онзи страх, който вдъхваха съвсем доскоро. Стана видно, че и Трактора може да бъде обвинен, че и срещу него може да се свидетелства – че и той може да попадне в затвора.

Това усещане е крайно опасно за българската мафия – и затова тя прави всичко възможно, за да го предотврати. Същото е крайно опасно и за някои български политици, покровителствали и лансирали Алексей Петров, за да получават своето от рекетьорски акции и контрабандни канали – и ползващи мутрите му като партийно разузнаване. То е нездравословно за всички, които са се огънали, които са направили компромис със съвестта си. Може би затова медиите предпочитат да разглеждат процеса като цирк, а не като битка за нашето общо бъдеще.

Но това усещане би могло да бъде и нравствен катарзис. Би могло да бъде българското сбогуване със страха. Би могло да бъде лек срещу песимизма и чувството за безнадеждност. Би могло да убеди българите, че справедливостта съществува и може да бъде постигната, ако кажем “не” на страха. Което означава и да разберем, че сами градим съдбата си, че бъдещето е в собствените ни ръце.

Затова е важен този процес. И затова е знаков. Той не може да изтрие изцяло сянката на Трактора и Филчев над българското минало и настояще – но може да бъде нишката, от която да се разплете голямата завеса, прикриваща корупцията и престъпността.

Наистина тук става дума най-вече за рекет и насилие над определени хора – но зад суровите факти за тези престъпления се крие бездушието и наглостта на престъпните мрежи, заплели цялата държава, крият се институционалната импотентност и гузното премълчаване на политиците, крият се корупцията и злоупотребата с власт, които и до днес прояждат съдебната система, МВР и службите за сигурност.

Има още много неща, които са свързани с Алексей Пертов и компания – и които днес са извън стеснения периметър на този процес. За тях усилено се мълчи. Изнасянето на факти за тях предизвиква единодушното спотаяване на разните отговорни и неотговорни фактори – включително главния прокурор, включително бившия президент – който незнайно защо не е привлечен дори като свидетел към делото. А това са неща, свързани със смачкани човешки съдби, с невинно проята човешка кръв, с драстично пренебрежение към закони и нравствени ценности.

Без отговор остава съпричастността на обвиняемия Алексей Петров и неговия налуден свидетел Никола Филчев към убийствата на прокурора Николай Колев и ямболската адвокатка Надежда Георгиева.

Без отговор остава въпросът кой и защо преби почти до смърт журналиста Огнян Стефанов.

Без отговор остава въпросът кой е всъщност “барото” на “Наглите”.

Без отговор остава въпросът как беше притискан и как се спомина без време Илия Божинов.

Без отговор остава въпроса “поръчван” ли е Гриша Ганчев и изглаждал ли е президентът Първанов отношенията им с Алексей Петров – като един същински Капо ди тути капи.

Без отговор остава въпроса кой е отговорен за подслушването по разработката на ДАНС “Галерия”.

Без отговор остава въпросът как беше охраняван, източван и съсипван “Кремиковци” – за да се печелят днес стотици милони от рязането му за скрап.

Без отговор остава въпросът как е възможно и до днес да се допуска съществуването на застрахователна компания, учредена в близо половината от уставния си капитал с добити чрез насилие и рекет пари – и с фиктивни чужди акционери, единият от които впоследствие е уличен в криминално престъпление, извършено на територията на България.

Твърде много въпроси без отговор. Може би все пак би трябвало да впечатлят някой, който носи отговорност за техните верни и навременни отговори.

Някой – като главния прокурор Борис Велчев например. Някой, който – дори и да не е в състояние да им отговори, би трябвало да прояви елементарна загриженост към крехките засега опити да се потърси отговор на някои от тях – какъвто опит е и този първи процес срещу Трактора. Той между впрочем е и първият, на който редом с гангстера на подсъдимата скамейка седи и висш прокурор (макар и всички да знаят, че той е бил само изпълнител на волята на главния такъв).

Засега като че ли не се забелязва такава загриженост. Защо, г-н Велчев?

Дойче Веле
 
Извинете, но Гърция не е ли също Източна Европа? И не говори ли за надменност това, че гърците не желаят нито да се отъждествяват с източноевропейците, нито да прочетат уроците на промените след 1989-та?
 
Въпреки че сегашната гръцка драма си има своята специфична история, на очи се набиват редица сходства с източноевропейските страни, които изживяха подобна дълбока промяна през 90-те години - над 20-процентна безработица, трицифрена инфлация, екстремно неравенство в личните шансове и богатство. Освен "витамините" В и К (връзки и корупция), на помощ дойдоха сенчестата икономика и емиграцията.

Програмата за реформи се състоеше от последователни мерки за либерализация, приватизация и макроикономическа стабилизация - с неизбежните, наблюдавани сега и в Гърция, последствия като уволнения, намаляване на заплатите, свиване на социалните разходи.

Себична помощ

Същевременно има и важни отлики, които поставят положението в днешна Гърция в още по-лоша светлина. На първо място трябва да се отбележи липсата на местни сили, които искат, планират и действат в полза на трансформацията. Вместо от местни реформистки елити, препоръките какво да се прави и какво да се пожертва идват от външни актьори. Това предизвиква неразбиране и съпротива сред населението.

В успешните източноевропейски страни реформистките сили можаха да се възползват от благоприятни предпоставки, каквито не съществуват в днешна Гърция. Основната сред тях бе завладяващият стремеж за промяна и икономически възход, на фона обаче на един атрофиран манталитет от старото уповаване на държавата. Друга такава предпоставка бе перспективата за присъединяване към ЕС.

В Гърция обаче конфликтът между страдащото население и външните актьори ще придобие вероятно по-остри черти, отколкото трусовете, предизвикани от трансформацията, да речем, в една Източна Германия. Тъй като в чужбина смятат, че гръцкото общество и неговите политици сами са си виновни, последните не могат да разчитат на съчувствие, да не говорим за безвъзмездна помощ.

"Помощта" се изразява преди всичко в искания за реформи, мотивирани от съображения за защита на собствените интереси. Отпусканата на Гърция финансова помощ не служи за финансирането на социалния сектор, пенсии и инфраструктура, а за стабилизирането на валутната система и обслужването на държавния дълг. ГДР обаче бе "спонсорирана" с гигантската сума от 1,5 трилиона евро, като по-голямата част от тези пари бяха насочени в сферата на потреблението.

Да можеш да чакаш

Така че опитът от постсоциалистическата трансформация налага поне два основни извода. На първо място не бива да се подценява нуждата от време за налагането на новите правила в икономиката и обществото.

Ако гърците успеят да възприемат ново отношение към държавата и правото, плодовете от тази промяна ще узреят едва в следващите поколения, тоест след не по-малко от 20 до 30 години.

На второ място не бива да се надценява ползата от преките финансови инжекции. Колкото и да са полезни за облекчаване на положението, те не вършат никаква работа като препоръка за един нов ред. Затова е много по-важно въвеждането на принципи на социална справедливост и уравновесеност в социалната и данъчната политика на страната.

ИВО ИНДЖЕВ
http://ivo.bg

В поредния си монолог от екрана на Би Ти Ви, маскиран като интервю, току-що залезлият президент „слънце” Георги Първанов изгря с каскада от поднесени с равен тон и немигащ поглед абсурдизми.

Изпусна си само за миг нервите при споменаването на бившия главен прокурор с лек фалцет, издавайки се къде го стяга цървулът. „К’ъв Филчев, той беше назначен по времето на Костов”, разпали се Първанов, който тепърва има да отговаря за доста неща, случили се по времето, когато беше президент , макар не и пред Би Ти Ви, която продължава да му служи вярно.

В първата си подобна телевизионна самореклама след 10 години недосегаемост той употреби екранното време да каже едновременно взаимно изключващи се неща, като самохвалното „за 10 години не съм казал нито една излишна дума”, същевременно наричайки обаче вътрешния министър Цветанов „махленска клюкарка”, която не била „истински мъж” (а уж много беше възмутен от езика и стила на жълтите вестници).

Не с такива квалификации, но с подобен подтекст, Първанов обвини Борисов, че се крие, а пуска „кохортите си” да водят персонална „война”срещу него. Това се било случило в момента, в който Първанов казал, че му предстои политически сблъсък с Борисов.

Напълно в традициите на комунистическата пропаганда, която обича да се позовава на западни авторитети в идеологическите си битки срещу империализма и капитализма, Първанов, който е имал достъп до океан от информация цели две петилетки, избра да цитира американското списание „Конгрешънъл Куотърли”, за да прехвърли „горещия картоф” Алексей Петров в скута на Борисов, за когото американският журналист Джеф Стайн писа през март 2007 г. като за човек, свързан с подземния свят и конкретно като за съдружник на Алексей Петров.

За да подсили впечатлението за своята невинност по този случай Първанов почти се закле, че научил за принадлежността на Петров към българските служби чак след като гръмна скандалът с неговото осветяване от тогавашния вътрешен министър Румен Петков- едно твърдение, което звучи толкова правдоподобно, колкото и претенцията за собствената му безпогрешност, измервана с аршина на 10 години „без нито една излишна дума”.

Водещите , разбира се, изобщо не припомниха пък на Първанов, че бившият му партиен съратник, бизнесменът Илия Божинов, свидетелстваше за лично покровителство над Алексей Петров от страна на Първанов още преди да е станал президент. За това волнодумство пред публиката Божинов е бил заплашен (по телефона- отново е въпрос на „дума срещу дума”) от вече действащия президент.

Но думата на Божинов, починал скоропостижно след това, се третира като „от умрял писмо”, докато в Би Ти Ви по традиция се отнасят към думите на Първанов като към неоспорима истина. Каже ли например Първанов, че не е получавал подарък от оръжеен бос, Би Ти Ви не само е напълно съгласна без грам усилие да провери, но и заплашва с уволнение своя журналист, които си е позволил дори да попита, дали е вярно.

Божинов също ли заслужава презрението на Първанов, което той демонстрира днес от екрана спрямо своите днешни обвинители в медиите, сред които не е само „махленската клюкарка” и генерал Атанасов (той пък не бил никакъв генерал), но и свидетелят по делото „Наглите”, бившият служител на НСО Пламен Устинов? Ами отвлеченият от „наглите” Ангел Бончев, който вече подкрепи казаното от Устинов, че президентът Първанов и олигархът Гриша Ганчев са имали обща охрана?

Като става дума за Гриша Ганчев, защо бяхме лишени от правото да чуем версията на Първанов, който, пак по свидетелство на Устинов, е бил нарочен да бъде убит от Алексей Петров (самият Устинов е трябвало да извърши поръчката!), но лично Първанов в стила на мафиотски бос бил помирявал Ганчев и Петров?

Вместо всичко това чухме от екрана да се лее красния сироп за скромното жилище на семейство Първанови в „Красна Поляна”, където със завръщането си държавният ни глава с изтекъл срок на годност се почувствал веднага, ама моментално „у дома” пред телевизора „с чашка с ракийка и хубавата туршийка” - идиличен кич, подходящ за ковьорче за стената на някои от къщите в съседното ромско гето. Но, както се разбра, това умилително завръщане в съпружеската къща на неговата тъща не е чак толкова възхитително, защото сега вече Първанов имал време да се огледа за друго жилище.

След тази инсценировка на социална простота като за плебейската публика Първанов обаче се развихри изцяло на собствения партократски социалистически тепих. Удари се в гърдите като носител на двойно по-голям рейтинг от БСП и удари без да го назовава поименно Станишев, че е довел партията до състояние да има само 40 депутати в парламента.

Нищо, че действащият председател на БСП е и председател на фракцията на европейските социалисти- нещо, което по никакъв начин не може да се случи на Първанов най-малкото защото говори само някакъв руски език, но не и езика на европейската левица, която изисква определен минимум лични качества, недостъпен за Първанов.

Понеже никой не му намекна нищо подобно в студиото, той продължи да се перчи, че имал качества да се бори за лидерска позиция в партията си. Ако е вярно и е постижимо той да я яхне отново, това наистина ще е поредното доказателство колко далеч от европейските стандарти е БСП.

Толкова, колкото е далеч от журналистическите стандарти и трибуната за неговото рекламиране, към която явно не случайно се е обърнал. 

Веселин Желев
Брюксел
Труд

С приемането на фискалния пакт Европа направи правилна, но недостатъчна стъпка за разрешаване на дълговата си криза.

Това казаха наблюдатели от два европейски мозъчни центъра след последната среща на ЕС на върха в Брюксел.

Споразумението, което 25 държави трябва да подпишат през март, съдържа само правила за финансова устойчивост. В него липсват мерки за насърчаване на растежа. Вместо тях лидерите предложиха отделна декларация с общи пожелания.

Еврозоната ще има постоянен спасителен фонд, но размерът му от 500 млрд. евро не изглежда достатъчно убедителен пред в пъти по-големите дългове на Италия и Испания. Не е ясно и ще стане ли дългът на Гърция управляем.

Немски модел за всички?

Пактът налага правила за бюджетна дисциплина по немски образец. Заради конституционните ограничения на дефицита и дълга си Германия се радва на най-ниските в Европа лихви по държавни облигации. Предвидените в пакта конституционни тавани за тези макропоказатели, автоматичните корекционни механизми и санкции, правото на Европейския съд да наказва нарушителите и на Еврокомисията да предлага това трябва да убедят инвеститорите, че цяла Европа може по същия модел надеждно да управлява публичните си финанси и да заслужи по-ниска цена на кредита.

Ще действа ли обаче финансовата строгост еднакво в икономики с по-ниска конкурентоспособност от немската? Ще произведе ли тя повече устойчивост като основа за растеж, или просто повече бедност и социално недоволство? Оттук - ще спечели ли същото външно доверие? Това предстои да видим.

“Пактът ще доведе до повече строгост и фискален контрол. Те са необходими, но не могат да бъдат приоритет. Приоритет е растежът”, коментира Стивън Тиндал от лондонския Център за европейска реформа. Според него “моментът за финансовата строгост е лошо избран” заради забавянето на цялата световна икономика. “Строгият подход не е устойчив”, каза Тиндал.

“Следователно, като минат френските и немските избори, вероятно ударението върху финансовите ограничения ще отслабне и ще се работи повече за растеж”.

Французите избират президент в гласуване на два тура през април и май, а в Германия има парламентарни избори през септември догодина. Десните правителства и в двете страни начело с президента Никола Саркози и канцлерката Ангела Меркел са със силно пострадал рейтинг. Във Франция в анкетите води кандидатът на социалистите Франсоа Оланд.

Тиндал подкрепя исканията на либерали и социалисти, според които еврозоната трябва да емитира общи облигации и да увеличи капацитета от 500 млрд. евро на бъдещия постоянен спасителен фонд - Европейския механизъм за стабилност. Меркел непрекъснато ги отхвърля, за да не обременява данъкоплатците и популярността си с нови разходи за ЕС.

Но според Тиндал в германската си редакция споразумението не показва как Европа би предотвратила или излязла от рецесията, която може да последва от драстичното рязане на разходи. Тя означава намаляване на данъчните приходи, от което следват нови дефицити и дългове - картина, която от две години се наблюдава в Гърция.

“Значението на решенията трябва да оценим по-късно, след две седмици, два месеца, защото стойността на срещата е политическа”, коментира Янис Емануилидис, старши анализатор от базирания в Брюксел Европейски център за политики. “Фискалният пакт се отнася главно за финансовата дисциплина и е стъпка в правилната посока”. Според него напредък е самото появяване на темата за растежа на масата на лидерите, макар и при 17-ата им среща за кризата в еврозоната.

Декларациите не вдъхват доверие

За Тиндал декларацията за поощряване на растежа и създаване на работни места “не вдъхва доверие”. “Европейските лидери винаги са били много добри в декларациите”, каза той.

“Моето чувство е , че тези мерки не са много конкретни, твърде общи са”, каза Еманаулидис за декларацията. Според него повече яснота по въпроса може да се очаква през март.

За Тиндал Европа има реални резерви за растеж, които тя не използва. “Може да се развие растеж с изграждането на енергийна инфраструктура и като се подобри качеството на сградите в Европа, така че да се пестят енергийни разходи”, посочи той.

Такива идеи има в проекта на Еврокомисията за развитие на транспортната и енергийната инфраструктура, както и за повишаване на енергийната ефективност и издаване на т.нар. проектни облигации. Те трябва да привлекат частно кредитиране за инфраструктура, което да е гарантирано с пари от бюджета на ЕС.

Българската еврокомисарка Кристалина Георгиева многократно препоръчва на правителството програма за мащабно саниране на енергийно неефективните обществени и жилищни сгради у нас, което може да се финансира с европейски пари.

Осемте извън еврото печелят от пакта

Испоред двамата анализатори осемте държави извън еврозоната, които заявиха, че ще подпишат пакта, по-скоро печелят, отколкото губят от това.

“Мисля, че беше правилна поправката за страните, които не са в еврозоната, но имат правното задължение да приемат еврото, да имат думата, когато става дума за промяна на правилата”, коментира Емануилидис компромиса в договора, според който тези държави ще могат да участват в срещите на върха на еврозоната, когато става дума за промяна в нейната “архитектура”.

Тиндал прогнозира гладка ратификация на пакта, като изключим традиционния подводен риф за евродоговорите - Ирландия, където се очаква референдум. В сегашния случай обаче споразумението влиза в сила, когато 12 от 17-те членки на еврозоната го ратифицират. Така че вероятно ирландско “не” не може да го осуети.

“Тези, които не го ратифицират, се самоизолират и се присъединяват към Обединеното кралство и Чешката република”, каза Тиндал.

Гърция - бомба със закъснител

Гърция, която хронично не може да се стабилизира финансово и политически, продължава да бъде бомба със закъснител в еврозоната, смятат двамата анализатори. Положително е, че сегашното й правителство, начело с бившия банкер Лукас Пападимос, “се движи в правилна посока”.

Страната обаче не може да влезе в зададените й от кредиторите фискални рамки, а преговорите с банките по преструктурирането и разсрочването на дълга й от 350 млрд. евро буксуват.

“Със сигурност не можем да отдъхнем по отношение на Гърция”, каза Тиндал.

“По пътя към споразумение за участието на частния сектор и меморандум за разбирателство на Гърция с нейните кредитори, ще има върхове и падове, политическа драма, но в края на краищата ще постигнат компромис по цялата ситуация”, прогнозира Емануилидис. Компромисът днес обаче не гарантира, че дългът на Атина през 2020 г. ще е управляем, т.е. 120 на сто от БВП, предупреди той.

Емануилидис изключи засега опасността от хаотичен фалит на южната ни съседка. “Това, което виждаме, е умерено и организирано преструктуриране”, каза Емануилидис. По думите му обаче то може да продължава само ако нивото на дълга се поддържа управляемо.

Друг голям въпрос според наблюдателя е дали гръцките партии и институции ще са на висотата на предизвикателствата. Трипартийното коалиционно правителство на Пападимос е много различно от това в Италия на Марио Монти и има много кратък мандат.

В Гърция се задават предсрочни избори през април, което ги кара да се пазят от радикалните и непопулярни стъпки, които Европа очаква. Въпрос е и “какво ще стане след изборите в Гърция” , продължи Емануилидис. “Какво правителство ще има страната... какъв вид коалиция ще бъде съставена?”

Чешкото "не" е предизборно

Причината за чешкото “не” на фискалния пакт за налагане на бюджетна дисциплина в Европейския съюз са сложните вътрешнополитически игри в Прага, констатира Би Би Си.

Премиерът Петър Нечас обясни доста вяло в Брюксел, че Чехия не е доволна от ограничения достъп до срещите на върха на еврозоната за страните, които са още извън нея, както и от мерките за решаване на дълговата криза в ЕС. Посочи още и че ратификационният процес в страната му ще е доста сложен.

Самият той обаче доста лукаво само преди седмица прокара в коалиционния си кабинет решение влизането на Чехия в пакта да стане или чрез решение на парламента с мнозинство от 2/3 от депутатите, или чрез референдум. И в двата случая ще са необходими месеци - за чисто техническо организиране на плебисцита или за протяжни дебати в двете парламентарни камари.

Консерваторът Нечас всъщност се опитва да осигури политическото си оцеляване, както и това на неговата Гражданска демократическа партия (ГДП). Също като британските тори на премиера Дейвид Камерън тя има силно евроскептично крило и се раздира от вътрешнопартийни спорове по въпроса за еврото.

Освен това в Чехия наесен предстоят местен вот и избори за 1/3 от 81-членния Сенат, които се очаква ГДП да загуби катастрофално в полза на коалиционните си партньори от проевропейската формация ТОП 09 на външния министър Карел Шварценберг.

Бившият съветник на покойния експрезидент Вацлав Хавел подчерта, че така или иначе един ден Чехия ще трябва да се включи в пакта, тъй като се стреми да влезе в еврозоната. “Но Нечас не иска той да е премиерът, който ще вземе непопулярното решение да позволим ЕС да ни контролира по-изкъсо”, каза Шварценберг. 

Deutsche Welle
 
Бюрокрацията в България е по-лоша от корупцията, именно тя спъва инвестициите, а икономиката е като боксьор, който се бори да не изпадне в нокдаун - няколко оценки на германски инвеститори. Има обаче и радостни новини.
 
Германските инвестиции в България намаляват за трета поредна година. Повечето от създадените с гемански капитали предприятия в България се държат, но плащат за това висока цена.

Едната финансова дисциплина не стига

Президентът на Германо-българската индустриално-търговска камара Бертрам Ролман е съгласен с премиера Борисов, че България трябва да бъде подпомогната в кофинансирането на инфраструктурните проекти с европейски пари.

"Спестените пари от националния бюджет биха могли да отидат за изграждането на така нужната на инвеститорите техническа и транспортна инфраструктура", казва Бертрам. Той подкрепя и позицията на Борисов за българското участие в Пакта за стабилност. "Страната няма възможност да помага на държави, които десетилетия са харчели повече, отколкото са произвеждали”, потвърждава Ролман.

Според него световната криза се е отразила крайно негативно на България. Икономиката на страната се задъхва поради липсата на свежи капитали, а свободните пари в нея, както и обемът на общия стопански оборот, са намалели драстично. Рецесията и последвалата депресия са се изострили и заради огромната междуфирмена задлъжнялост.

Според президента на Германо-българската камара, БНБ трябва да води по-активна политика спрямо търговските банки, чиято кредитна дейност на практика е замразена.

„Ситуацията е много тежка най-вече за малките и средните предприятия. Но това, което най-много пречи на германските инвеститори в България, е липсата именно на достатъчно развит дребен и среден бизнес”, твърди германският бизнесмен и директор на шивашката фабрика „Пиринтекст” в Разлог.

На кого е най-тежко?

Липсата на пари в кеш прави живота на дребния бизнес в България непоносим, констатира Бертрам Ролман. Според него настоящата 2012-та ще бъде още по-трудна от миналата година, а това ще съкрати чувствително шансовете на малките и средните предприятия в страната да преживеят бурята.

„Независимо от рестриктивната политика по отношение на бюджетните харчове, без свежи пари и нови инвестиции българската икономика ще продължи да върви по наклонената плоскост. Високите лихви по кредитите са съществена част от проблема, защото погасяването на кредитите вече е въпрос на живот и смърт за много от българските фирми. Това е и основната „макроикономическа” грешка на българската финансова стабилност”, твърди Ролман.

”Текстилната индустрия създава много работни места в България и генерира експорт. За цели райони текстилните предприятия сега са единствената надежда. Банките обаче не виждат в тях перспективи и не искат да отпускат кредити на разумни цени. Те обаче трябва да си дадат сметка какво означава унищожаването на препитанието на много хора”, предупреждава шефът на Германо-българската индустриално-търговска камара.

Трите липси

Вече 17 години Бертрам работи в България и досега не му се е случвало, чиновник от какъвто и да е ранг да му поиска подкуп. Затова, според него, ако има корупция в страната, то тя определено е скрита. "Вероятно се случва на други места, но аз лично никога не съм бил въвличан в подобни схеми", уверява германският бизнесмен.

Не толкова корупцията, а бюрокрацията пречи на германските инвестиции в България. Към това се добавят и трите липси: на развита инфраструктура, на подготвени кадри за индустрията и на развито дребно предприемачество, които тормозят чуждите инвеститори, казва Бертрам. В страната няма достатъчно хора, които да инвестират и да произвеждат продукти, за които има пазари.

"Германските инвестиции, за разлика от други капиталовложения, са насочени главно към производството и се нуждаят от добре подготвен среден технически персонал, който ще развиваме в бъдеще. Капиталовложенията от Германия са и важен фактор за противодействие на сивата икономика в България. Питате ме, защо германците не купуват толкова имоти в България, както това правеха англичаните или ирландците? - Ами явно смятат за по-сигурно да придобият недвижимо имущество в страната, като си го купят от островитяните...”